Ернесто пристигна един час по-късно, беше погълнал автомагистралата и прекосил града като дихание. Дотогава не се беше съмнявал, че ще оздравееш, но сега, коленичил, покрусен в параклиса, той се помоли мъчението да свърши и ти най-сетне да си отдъхнеш в покой. Въпреки това, когато те прегърна при следващото си посещение, силата на любовта и желанието да те задържи бяха по-крепки от примирението. Усеща те в собственото си тяло, изпреварва клиничните диагнози, долавя знаци, незабележими за други очи, той сякаш е единственият, който общува с теб. „Живей, живей за мен, за нас, Паула, ние сме екип, момичето ми, те молеше, ще видиш, че всичко ще свърши добре, ще бъда твоя опора, твое убежище, твой приятел, ще те излекувам с любовта си, спомни си онзи благословен 3 януари, когато се запознахме и всичко се промени завинаги, не можеш да ме изоставиш сега, едва започваме, имаме половин век пред нас.“ Не зная какви други молби, тайни или обещания ти е шептял в онзи зловещ понеделник, нито как ти е вдъхнал желание за живот с всяка своя целувка, но съм сигурна, че днес дишаш благодарение на непреклонната му нежност. Твоят живот е тайнствена победа на любовта. Вече преодоля най-страшното от кризата, дават ти правилния антибиотик, овладяха кръвното налягане и треската постепенно отстъпва. Върна се в началната точка и аз не зная какво означава това своеобразно възкръсване. Вече повече от два месеца си в кома, не се заблуждавам, дъще, съзнавам колко е тежко състоянието ти, но може напълно да се възстановиш; специалистът по порфирия уверява, че мозъкът ти не е увреден и че болестта е поразила само периферните нерви. Думи, благословени да са тези думи, не преставам да си ги повтарям като някакво магическо заклинание, способно да ти донесе избавление. Днес те бяха поставили обърната на една страна в леглото и въпреки измъчения вид на клетото ти тяло, лицето ти беше непроменено и изглеждаше красива като заспала булка, със сини кръгове под дългите ти мигли. Сестрите те бяха освежили с одеколон и бяха прибрали косата ти в дебела плитка, която висеше от леглото като моряшко въже. Умът ти не дава признаци за живот, но ти си жива и душата ти още те обитава. Дишай, Паула, трябва да дишаш…
Мама продължава да преговаря с Господ, сега му предлага собствения си живот в замяна на твоя, казва, че така или иначе седемдесет години са много време, много умора и много мъка. Аз също бих искала да заема твоето място, но за жалост няма магия, способна да осъществи такава размяна — всяка една от нас — баба, майка и дъщеря — ще трябва да изживее съдбата си. Поне не сме сами, три сме. Баба ти е изморена, опитва се да го скрие, ала годините й тежат и през тези месеци на страдание в Мадрид зимата проникна в костите й, не може да се стопли, спи под планина от одеяла, а денем ходи увита в жилетки и шалове и пак не спира да трепери. Говорих дълго по телефона с чичо Рамон, за да ми помогне да я убедя, че вече е време да се връща в Чили. Няколко дни не можах да пиша, едва сега, когато излизаш от агонията, се връщам към тези страници.