В онзи коледен ден на 1950 година вървях по крайбрежната алея — дълга и обточена със здравец. Бях на осем години, кожата ми бе изгоряла от слънцето, носът ми беше обелен, а лицето — обсипано с лунички; бях облечена с бяла престилка пике и носех огърлица от мидени черупки, нанизани на конец. Бях оцветила ноктите си с червен акварел, пръстите ми изглеждаха като натъртени, и бутах камъшитена количка с новата си кукла, която представляваше зловещо гумено бебе с отвор за устата и с друг отвор между краката, така че като и се даваше вода отгоре, тя да излиза отдолу. Плажът беше пуст, предната вечер жителите на селото бяха вечеряли късно, бяха ходили на службата в полунощ и бяха празнували до сутринта, затуй по това време още никой не беше станал. В края на алеята започваше скалиста местност, където океанът се разбиваше с грохот във вихрушка от пяна и водорасли; светлината беше толкова силна, че цветовете се губеха в ярката белота на утрото. Рядко отивах толкова надалеч, ала в онзи ден стигнах чак до тези места, търсейки място, където да дам вода на куклата и да й сменя пелените. Долу, измежду скалите, някакъв мъж излезе от морето, носеше очила за подводно гмуркане и гумен маркуч в устата, който махна с рязко движение и си пое дъх с пълни гърди. Беше облечен с черен, много износен панталон за плуване, а на кръста си имаше вързан шнур, от който висяха някакви железа с извити краища — инструментите му за лов на дребни морски дарове. Носеше три морски таралежа, които прибра в един сак и сетне се излегна по гръб да си почине върху една скала. Гладката му кожа без косми приличаше на обработена кожа, а косата му беше много черна и къдрава. Посегна към бутилка с вода и отпи на големи глътки, събирайки сили, за да се гмурне отново; с опакото на ръката си отметна косата от лицето и изтри очите си, после погледна нагоре и ме видя. Отначало може би не успя да се ориентира за моята възраст, забеляза фигура, залюляла някакъв вързоп в ръце, и в отблясъците на онзи час — към единайсет преди обед — сигурно ме взе за майка с детето си. Повика ме с изсвирване и вдигна ръка за поздрав. Изправих се недоверчива и любопитна. Очите му бяха свикнали със слънцето и ме позна, отново махна с ръка и ми каза да не се плаша, да не си тръгвам, че имал нещо за мен; извади два таралежа и половин лимон от сака и започна да се катери по скалите. „Колко си се променила, миналата година изглеждаше сополанка като братята си“, ми каза. Отстъпих няколко крачки, но после също го познах и му отвърнах с усмивка, като закривах с ръка устата си, защото все още сменях зъбите си. Обикновено следобед се отбиваше вкъщи и предлагаше стоката си, дядо държеше лично да избира рибата и морските дарове. „Ела, седни тук до мен, дай да видя куклата ти, щом е гумена, с положителност може да се къпе, ще я потопим в морето и аз ще имам грижа за нея, нищо лошо няма да й се случи; виж, там долу имам сак, пълен с морски таралежи, следобед ще занеса няколко на дядо ти, искаш ли да ги опиташ?“ Взе един с големите си мазолести ръце, като не обръщаше внимание на твърдите бодли, вкара върха на една кука при главата му, където черупката има формата на пресукана бисерна огърлица, и го отвори. Откри се оранжева кухина и вътрешности, които плаваха в тъмна течност. Поднесе мекотелото към носа ми и ми даде да помириша, това бил мирисът на морските дълбини и на жените, когато били възбудени. Вдъхнах, първо срамежливо, а сетне с наслада това ухание на йод и сол. Обясни ми, че таралежът трябва да се консумира само докато е жив, иначе се превръща в смъртоносна отрова, изстиска няколко капки лимон във вътрешността на черупката и ми показа как се движат езиците, опарени от киселината. Извади един с пръсти, отметна глава назад и го плъзна в устата си, струйка тъмен сок се стече по пълните му устни. Съгласих се да опитам — бях виждала дядо и вуйчовците ми да изпразват черупките в паничка и да поглъщат съдържанието с лук и кориандър — и рибарят извади друго парче и ми го даде в устата, беше крехко и меко, но и някак грапаво, като мокра кърпа. Вкусът и мирисът не могат да се сравнят с нищо друго, в началото ми се стори отвратително, но после усетих сочното месо да трепти и устата ми се изпълни с неделим букет от различни миризми. Мъжът извади от черупката едно по едно парчетата розово месо, изяде една част, а другите даде на мен, сетне разтвори и втория таралеж и бързо му видяхме сметката, смеейки се, пръскайки сок, облизвайки взаимно пръстите си. Накрая се зарови в окървавеното дъно на черупките и извади няколко дребни рачета, които се хранеха с мекотелото и затова имат чист и силно концентриран вкус. Постави едно от тях на върха на езика си и изчака с отворена уста то да пролази навътре в устата му, смачка го с небцето си и после ми показа разплесканото мекотело, преди да го глътне. Затворих очи. Усетих дебелите му пръсти да очертават контура на устните ми, върха на носа и брадичката ми, да ме гъделичкат — отворих уста и усетих крачетата на рачето да се движат, ала не успях да потисна позива за повръщане, който ме обзе, и го изплюх. „Каква си глупава“, ми каза и вдигна животинката измежду скалите и я изяде. „Не вярвам, че куклата ти пишка, дай да видя, покажи ми дупчицата. Мъж ли е, или жена твоята кукла? Как така не знаеш! Има ли пишка или не?“ И сетне ме загледа с неразгадаемо изражение и изведнъж взе ръката ми и я постави върху своя член. Почувствах подутина под влажния плат на панталона, нещо, което се движеше като голямо парче от маркуч, понечих да отдръпна ръка, но той я държеше здраво и шепнеше с променен глас да не се страхувам, че нямало да ми стори нищо лошо, само много приятни неща. Слънцето стана по-жарко, светлината — още по-бяла, а ревът на океана стана оглушителен, докато под ръката ми оживяваше онова твърдо нещо, водещо към падение. В този миг гласът на Маргара ме извика някъде отдалеч и прекъсна магията. Стреснат, мъжът се изправи и ме блъсна, за да ме отстрани, взе куката за риболов и заслиза, скачайки по скалите към морето. Насред пътя спря за малко, обърна се и посочи ниско към корема си. „Искаш ли да видиш какво имам тук? Искаш ли да разбереш какво правят мама и татко? Правят го точно както кучетата, но много по-добре, чакай ме тук следобед, по време на сиестата, някъде около четири, и ще идем в гората, където никой няма да ни види.“ Миг след това изчезна сред вълните. Сложих куклата в количката и се отправих обратно към дома. Цялата треперех.