От пет дни има стачка на санитарите в болницата, сградата прилича на пазарски площад от Средновековието, всеки момент ще плъзнат хлебарки и плъхове и ще вземат да разнасят чума сред болните. На входа на сградата стачниците се събират, охранявани от пазачи по сигурността, и се усмихват пред телевизионните камери. Лекари, сестри, пациенти по пижами и чехли, и други, в колички, се възползват, за да се позабавляват, да побъбрят, да попушат и пийнат кафе от автомата, и никой не бърза да реши проблема, а боклукът набъбва като пяна. По земята се въргалят използвани гумени ръкавици, картонени чаши, планини от цигарени угарки, виждат се отвратителни петна. Близките на болните почистват стаите както могат, отпадъците се озовават в коридора, а оттам стъпките отново ги връщат по стаите. Кошчетата преливат от боклук, по ъглите са струпани големи найлонови чували, препълнени до пръсване, тоалетните са в невъобразимо състояние и са просто неизползваеми, затова повечето са заключени; въздухът е напоен с мирис на обор. Проверих дали не можем да те отведем в частна клиника, но казват, че рискът от преместването е много голям, ала на мен ми се струва, че опасността от друга инфекция многократно го надвишава.
— Успокойте се — невъзмутимо ме посъветва неврологът. — Паула е в единственото чисто помещение в сградата.
— Но хората пренасят заразата с обувките си! На влизане и излизане минават през потънали в мръсотия коридори!
Майка ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и ми припомни каква добродетел е търпението — «Това е държавна болница, държавата няма средства, за да реши проблема, предизвикал стачката, нищо не постигаме като се изнервяме; освен това Паула е израснала с чилийска вода и е достатъчно силна да понесе някакви си мадридски микроби», добави. В този момент сестрата отвори вратата, за да пусне посетителите, и както никога извика първо твоето име. Двайсет и една крачки — облечена съм с платнената престилка и с найлонови калцуни върху обувките, каквито персоналът не използва, а си се движи свободно сред отпадъците; но трябва да призная, че зад вратата всичко изглеждаше току-що измито със сапун. Приближих се до леглото ти разтревожена, със сърце готово да изхвръкне както всеки път, щом дойда до леглото ти, и още гневна заради стачката. Пресрещна ме сестрата от сутрешната смяна, същата, която плаче, когато Ернесто ти говори за любовта си.
— Добри новини! Паула диша сама! — ми каза за поздрав. — Вече няма температура и реагира повече. Говорете й, госпожо, струва ми се, че чува…
Прегърнах те, взех лицето ти в ръцете си и те целунах по челото, по бузите, по клепачите, разтърсих те за раменете и взех да те викам: «Паула, Паула.» И тогава, дъще моя… тогава ти отвори очи и ме погледна!