— Реагира добре на антибиотика. Вече не губи толкова натрий. С малко късмет след няколко дни ще можем да я изведем оттук! — накратко ме осведоми лекарят на смяна.
— Тя си отвори очите!
— Това още нищо не значи. Не си правете илюзии. Нивото на съзнание е нулево, може би чува по малко, но не разбира и не разпознава. Не мисля, че страда.
— Да идем да пийнем горещ шоколад с чурос, за да отпразнуваме тази прекрасна сутрин — предложи мама и ние весело излязохме, като гледахме да не стъпваме в боклуците.
Преместиха те от интензивното отделение в деня, когато стачката на санитарите в болницата приключи. Докато екип в гумени ботуши и ръкавици лъскаше с четки и дезинфекционни препарати пода, ти пътуваше на носилка, хваната за ръка от съпруга си, към болнична стая в неврологичното отделение. В нея има шест легла — всички заети, — една мивка и два големи прозореца, откъдето се вижда отиващата си зима — това ще бъде твоят дом, докато стане възможно да те отведем вкъщи. Сега мога да стоя при теб през цялото време, но след като прекарах четирийсет и осем часа неотлъчно до леглото ти, разбрах, че с това темпо силите ми нямаше да стигнат и по-разумно щеше да е да потърся помощ. Мама и монахините намериха болногледачки, които да се грижат за теб — денем идва младо момиче, закръглено и засмяно, което не спира да пее, а нощем — мълчалива и чевръста госпожа с колосана престилка. Умът ти още блуждае в несвяст, отваряш очи и гледаш уплашено, сякаш виждаш призраци. Неврологът е притеснен, след великденските празници ще ти направи изследвания, за да види състоянието на мозъка ти, съществуват приказни машини, способни да снимат дори най-далечните спомени. Мъча се да не мисля за утрешния ден; бъдещето не съществува, казват индианците, дето обитават платата, разполагаме само с миналото, от което извличаме опит и знания, и с настоящето, дето е като припламване на искра, защото мигновено се превръща във вчера. Не контролираш тялото, не можеш да се движиш, ужасни спазми те връхлитат подобно на електрошок; в известен смисъл съм благодарна за това, че си в безпаметност, много по-лошо би било, ако осъзнаваше колко си зле. В началото непрекъснато бърках, но се научих от грешките и сега мога да те обслужвам; преди време дупката в гърлото ти, маркучите и сондите ме изпълваха с ужас, но вече свикнах, мога да те мия и да сменям спалното бельо от леглото ти без помощ. Купих си бяла престилка и чехли, за да се сливам с персонала и да избягвам обясненията. Тук никой не е чувал за порфирия и не мислят, че можеш да оздравееш. «Колко е красива дъщеря ви, клетата, молете се на Господ бързо да си я отведете», ми казват пациентите, които все още могат да говорят. Обстановката в стаята е потискаща, прилича на приют за душевноболни; една жена седи свита като охлюв и вие в леглото си — започнала да се смалява и да се свива преди няколко години и метаморфозата й напредва неумолимо. Мъжът й идва вечер след работа, измива я с влажна кърпа, реши я, проверява препаските, които я държат за леглото, и сетне сяда до нея и я гледа, без да проговори с когото и да било. В другия край, до прозореца, рита Елвира — здрава селянка на моя възраст, напълно в съзнание, но в чийто ум значенията на думите се размесили, а движенията й станали хаотични. Мислите й са ясни, ала не може да ги изрази, иска да помоли за вода, а устните й изговарят думата влак, ръцете и краката също не се подчиняват, гърчи се като кукла с преплетени конци. Мъжът й разказва, че един ден, като се върнал вкъщи от работа, я намерил да мълви безсмислици, отпусната на стола. Помислил си, че се прави на пияна, за да забавлява внуците, ала часовете минавали, внучетата уплашени взели да плачат и той решил да я доведе в Мадрид. Оттогава никой не може да определи нейното заболяване. Сутрин идват преподаватели и студенти по медицина и я преглеждат като някакво животно — бодат я с игли, задават й въпроси, на които тя е безсилна да отговори, и сетне си тръгват, свивайки рамене. В събота и неделя дъщерите й и безброй приятели и съседи пристигат да я видят — била душата на селото. Мъжът й не се отделя от стола до леглото — на него прекарва деня и спи нощем, грижи се неуморно за нея, гълчи я: «Хайде, дявол да го вземе, глътни супата или ще ти я изсипя на главата, проклятие, тази жена ми ходи по нервите.» Тези слова са придружени от жестове на внимание и нежни погледи. Довери ми, изчервявайки се, че Елвира е слънцето на живота му и че без нея нищо няма смисъл за него. Долавяш ли всичко, което те заобикаля, Паула? Не знам дали виждаш, дали чуваш, дали разбираш нещо от това, което се случва в тази безумна стая, дали все пак ме познаваш. Гледаш единствено надясно с отворени очи и с разширени зеници, вперени в прозореца, където от време на време надничат гълъби. Неверието на лекарите и покрусата в тази обща стая дълбаят душата ми. Ернесто също е много изморен, но най-зле е мама.