На другата сутрин, много рано, докато семейството още спеше, станах без шум, облякох се и излязох на двора, заобиколих къщата и влязох в кухнята отзад. Медните и чугунени съдове висяха на куки по стените, върху сивата гранитна маса имаше ведро с морска вода, пълно с пресни миди и торба с вчерашен хляб. Не успях да отворя буркана с бяло сладко, но си отрязах парче сирене и резен пелте от дюли и слязох на пътя да погледна слънцето, което надничаше иззад хълма като пламтящ портокал. Запътих се, без да знам защо, към устието на реката, където беше малката рибарска махала и където в този час не се долавяше никакво движение. Задминах църквата, пощата, квартала с нови къщи, всичките еднакви с цинкови покриви и тераси, издадени към морето; минах покрай хотела, където младите отиваха вечер да танцуват на старомодна музика, тъй като модерните ритми не стигаха до тези места; извървях дългата търговска улица със сергии за плодове и зеленчуци, сетне задминах аптеката, магазинчето за платове на турчина, вестникарската будка, кафенето с билярда и през цялото това време не видях никого. Стигнах до дървените рибарски хижи и груби кръчми с морски дарове и риба, с мрежи, прострени да съхнат като великолепни паяжини, видях лодките, обърнати с дъната нагоре на пясъка, чакащи стопаните им да се съвземат от веселбата на Бъдни вечер и да излязат в открито море. Чух гласове и съзрях група хора край една от последните хижи, там, където реката се влива в морето. Слънцето вече се беше издигнало и ме пощипваше като шествие от горещи мравки по раменете. С последната хапка сирене и пелте от дюли стигнах до края на улицата, предпазливо пристъпих към малкия кръг от хора и се помъчих да си проправя път, ала ме избутаха назад. В този миг се появиха двама карабинери на велосипеди, единият изсвири със свирката си, а другият извика на хората да се отдръпнат, по дяволите, защото блюстителите на закона бяха тук. Кръгът се отвори светкавично и успях да различа рибаря на тъмния речен пясък, проснат възнак, с ръце, разтворени настрани, със същите черни панталони, бяла риза и гумени сандали от предния ден, когато ме беше отвел в гората. Един от полицаите каза, че мъжът е бил ударен по главата, и тогава видях петното засъхнала кръв по ухото и врата. Нещо в гърдите ми се пръсна и усетих в устата си вкус на кисели мандарини, превих се, разтърсена от неустоимо гадене, паднах по колене и изхвърлих на пясъка смес от сирене, сладко от дюли и вина. «Какво дири тук малката?», възкликна някой и нечия ръка се опита да ме подхване, ала аз станах и се затичах отчаяно. Не спрях да тичам, измъчвана от пробождаща болка в ребрата и от киселия вкус в устата; не спрях, докато не се появи червеният покрив на къщата ни и тогава се строполих край улицата, свита на кълбо в храстите. Кой ли ме беше видял в гората с рибаря? Как ли бе узнал дядо? Не можех да мисля, знаех единствено със сигурност, че този мъж нямаше никога повече да излезе в морето на лов за миди, той лежеше мъртъв на пясъка и заплащаше за греха на двама ни, аз бях свободна и нямаше да бързам за срещата, той нямаше пак да ме води в гората. Дълго след това чух шумовете в къщата от приготовленията за закуска, гласовете на братята и братовчедите. Мина магарето на млекаря с дрънчащи гюмове, а след него — продавачът на хляб на триколката си и Маргара с мърморене излезе да пазарува. Прокраднах се в двора с хортензиите, измих лицето и ръцете си на планинското поточе, попригладих косата си и влязох в трапезарията, където дядо ми вече беше заел мястото си на креслото с вестник в ръка и чаша димящо кафе с мляко до него. Защо ли ме гледа така? Поздрави ме с усмивка.