Два дни по-късно, когато съдебният лекар позволи, организираха бдение за рибаря в скромната му хижа. Цялото село, дори и летовниците, се стекоха да го видят — рядко се случваше нещо интересно и никой не искаше да изпусне такова изключително събитие като убийство, единственото, записано в аналите на този курорт от времето на разпънатия на кръст художник. Въпреки че майка ми смяташе зрелището за прекалено зловещо, Маргара ме заведе, тъй като Тата, който предложи да плати за погребението, заяви, че смъртта е нещо естествено и по-добре отрано да свикваме с нея. На здрачаване се изкачихме по хълма и стигнахме до дъсчена къщурка, украсена с книжни гирлянди, чилийското знаме и скромни букети цветя от крайбрежните градини. По това време нестройните песни под съпровод на китари вече замираха, а множеството, замаяно от наливното вино, дремеше на сламените столове, разположени в кръг край ковчега — проста дървена кутия от нерендосан бор, осветена от четири свещи. Майката, облечена в черно, нашепваше молитви с вметнати в тях ридания и проклятия и същевременно съживяваше с дърва пламъка в печката, където къкреше почернял от сажди чайник. Съседките събираха чаши и предлагаха чай, а по-малките братя, с брилянтин в косата и с неделните си обувки, се гонеха из двора сред кокошките и кучетата. На разнебитен скрин се виждаше украсена с черна лента снимка на рибаря с униформа от времето, когато е служел войник. През цялата нощ роднини и приятели щяха да се редуват, бдейки над трупа преди да го спуснат в земята, непохватно подрънквайки на китара, хапвайки поднесеното от жените и споменавайки покойника с полуизречените на езика на тъжните пияници слова. Маргара пристъпи, като изломоти нещо през зъби и ме повлече за ръката, защото аз се опъвах назад. Когато застанахме пред ковчега, ме накара да се приближа и да кажа един «Отче наш» на раздяла, тъй като според нея душите на убитите нивга не намират покой и нощем спохождат живите и ги тревожат. Върху бял чаршаф лежеше мъжът, който три дни преди това ме беше опипвал в гората. В първия момент го погледнах с някакъв изначален страх, а сетне с любопитство, търсейки прилика, но не можах да я открия. Това лице не беше лицето на моя грях, то беше мъртвешки бледа маска с начервени устни, с коса, разделена на път по средата и втвърдена от брилянтин, с два памука в двете ноздри и с кърпа, вързана на главата, за да поддържа челюстта.
Въпреки че следобед болницата се изпълва с хора, в събота и в неделя сутрин изглежда празна. Идвам още по тъмно, с натрупана от седмицата умора и с изненада забелязвам, че влача по пода краката и чантата си от изтощение. Преброждам вечните и самотни коридори, където дори ударите на сърцето ми отекват, и ми се струва, че вървя по транспортна лента, която се движи в обратна посока — не напредвам, стоя си все на същото място, все по-изморена. Вървя и изричам магически заклинания, измислени от мен самата, и колкото повече се приближавам до сградата, до дългия коридор на изгубените следи, до твоята стая и до леглото ти, гърдите ми се сковават от мъка. Превърнала си се в голямо бебе, Паула. Преди две седмици те изведоха от интензивното отделение и почти няма промяна. Дойде в общата стая много напрегната, сякаш ужасена, и постепенно се успокои, ала не даваш никакъв признак на разум, продължаваш да лежиш с поглед, втренчен в прозореца, неподвижна. Все още не се отчайвам, вярвам, че въпреки зловещите прогнози, ще се върнеш при нас и дори и да не си възхитителната и грациозна млада жена отпреди, може би ще смогнеш да заживееш почти нормално и да бъдеш щастлива, аз ще се погрижа за това. Разходите са огромни, отбивам се в банката, обменям пари, които се изпаряват от чантата ми толкова бързо, че дори не разбирам как изчезват, но предпочитам да не правя сметки, сега не е момент за ограничения. Трябва да намеря физиотерапевт, защото грижите в болницата са минимални — от време на време се появяват две разсеяни девойчета и започват да движат неохотно ръцете и краката ти в продължение на десет минути, изпълнявайки неясните указания на един мустакат и енергичен доктор, който като че ли им е шеф и те е виждал само веднъж. Пациентите са много, а средствата — малко, и затова аз сама правя упражненията с теб. Четири пъти на ден раздвижвам всички части на тялото ти — започвам с пръстите на краката — един по един, и напредвам нагоре, бавно и със сила, защото не е лесно да разтворя ръцете ти или да сгъна коленете и лактите ти; поставям те да седнеш на леглото и потупвам гърба ти, за да изчистя дробовете ти, освежавам с капчици вода пресъхналата кухина на гърлото ти, понеже отоплението изсушава въздуха; за да избегнем деформации, прикрепям книги на стъпалата ти, като ги привързвам с бинтове; разделям пръстите на ръцете ти с парчета найлон и се опитвам да държа главата ти изправена с импровизирана яка от пътна възглавница и лейкопласт, но тези подръчни средства са отчайващи, Паула, трябва бързо да те отведа на място, където да могат да ти помогнат, казват, че рехабилитацията върши чудеса. Неврологът ме моли за търпение, твърди, че засега е невъзможно да те местим, където и да било, и още по-малко да прекосим света със самолет. Прекарвам дните и голяма част от нощите в болницата, сприятелих се с болните от твоята стая и с техните близки. Правя масажи на Елвира и си измисляме език от жестове, за да си говорим, тъй като думите й изменят; на другите разказвам истории, а за отплата те ме черпят с кафе от термосите си и със сандвичи с шунка, които им носят от дома. Жената охлюв бе преместена в стая 0 — краят й наближава. Мъжът на Елвира само ми повтаря: «Дъщеря ви е по-събудена», но в очите му чета, че всъщност не си вярва. Показвам им снимки от сватбата ти и им разказвам живота ти, вече те познават и някои скришом плачат, когато Ернесто идва да те види, прегръща те и шепне в ухото ти. Мъжът ти е толкова изморен, колкото и аз, има лилави кръгове под очите, отслабна и дрехите му висят около тялото.