В това време аз витаех из луната, пишех лековати статии и вършех лудости по телевизията, без дори да подозирам за истинските мащаби на насилието, което се раждаше в мрака и което в крайна сметка щеше да ни връхлети. Когато страната изпадна в тотална криза, главната редакторка на списанието ме изпрати да взема интервю от Салвадор Алиенде, в което да го попитам какво мисли за Коледа. Подготвяхме декемврийския брой отрано и не беше лесно през октомври човек да си проправи път до президента, чийто ум беше зает с неотложни държавни дела, ала аз се възползвах от едно негово посещение в дома на родителите ми, за да го заговоря свенливо. „Не ме питай глупости, дъще“, сряза ме кратко. Така започна и завърши кариерата ми на политически журналист. Продължих да фабрикувам хороскопи в домашни условия, да драскам за обзавеждане, градинарство и отглеждане на деца и да интервюирам невероятни личности; водех любовната рубрика с писма на читатели, културната хроника, изкуство и пътешествия. Делия ми нямаше доверие, обвиняваше ме, че съчинявам репортажи, без да мърдам от къщи, и че излагам собственото си мнение, пъхайки го в устата на интервюираните, и затова рядко ми възлагаше значими теми.
Колкото по-трудно беше снабдяването, толкова по-непоносимо ставаше напрежението и Грани започна да пие повече. Следвайки указанията на съпруга си, често излизаше на улицата със съседките, за да протестират срещу недостига на храни по обичайния начин — удряйки по празни тенджери. Мъжете оставаха невидими, докато жените манифестираха с тигани и черпаци и вдигаха врява до бога. Шумът е незабравим: започваше като самотен гонг, прибавяха се удари с чук по дворовете, докато гюрултията обхванеше всичко и възпламенеше душите; не след дълго жените излизаха на улицата и оглушителна тупурдия превръщаше града в ад. Грани успяваше да оглави манифестацията и да я отклони, за да не мине пред нашия дом, където се знаеше, че живее роднина на Алиенде. За всеки случай обаче, под заплахата от нападение от страна на агресивните госпожи, държахме маркуча в градината винаги в готовност, за да отблъснем нападателите със струи студена вода. Идеологически различия не навредиха на приятелството ми с моята свекърва: поделяхме си грижите около децата, трудностите на ежедневието, споделяхме планове и надежди, с една дума и двете вярвахме, че нищо не може да ни раздели. За да й създам известна независимост, й открих сметка в банката, но след три месеца трябваше да я закрия, защото тя така и не схвана механизма и смяташе, че докато има чекове в книжката, има пари в сметката, не си записваше разходите и за по-малко от седмица изчерпа сумата, купувайки подаръци на внуците. Политиката не наруши и хармонията между Майкъл и мен, обичахме се и бяхме добри приятели.
По онова време се зароди страстта ми към театъра. Чичо Рамон беше назначен за посланик точно когато в Латинска Америка дойдоха на мода отвличанията на обществени фигури. Възможността подобна участ да го споходи ме вдъхнови за една театрална пиеса — група партизани отвличат дипломат, за да го разменят с политически затворници. Съчиних творбата светкавично, седнах на машината и не хапнах, и не мигнах, докато три дни по-късно не написах думата „край“. Известна театрална трупа се съгласи да я постави и така една вечер се озовах край масата на гола сцена, четейки текста на актьорите в полутъмно помещение, изложени на течението, с палта и добре запасени с термоси чай. Всеки актьор изчете и анализира своята част, като изтъкваше очевидните грешки в текста. С напредването на четенето аз се смалявах на стола и накрая изчезнах под масата; засрамена прибрах творбата си, отидох вкъщи и поправих всичко от първия ред, като се спирах на всеки персонаж, за да го изградя цялостно. Втората версия беше малко по-добра, ала липсваше напрежение и драматична развръзка. Присъствах на всички репетиции и включих почти всички поправки, които ми посочиха, така научих някои хитрини, които по-късно се оказаха полезни за романите ми. Десет години по-късно, докато пишех „Къщата на духовете“, си спомних за сбирките около масата в театъра и се постарах всеки герой да има пълна биография, определен характер и специфично звучене, въпреки че в тази книга небивалиците в сюжета и упоритата недисциплинираност на духовете провалиха моите намерения. Пиесата се казваше, както може да се очаква, „Посланикът“ и аз я посветих на чичо Рамон, който не можа да я гледа, понеже беше в Буенос Айрес. Премиерата беше посрещната с положителни отзиви на критиката, ала не мога да си приписвам заслугата, защото всъщност истинската работа я свършиха режисьорът и актьорите — от моята първоначална идея бяха останали само няколко вътъка в основата. Струва ми се, че тя спаси втория ми баща от отвличане, тъй като по законите на вероятността беше невъзможно в действителния живот да го сполети това, което аз бях поставила на сцена; при все това не успя да спаси друг дипломат, който бе отвлечен в Уругвай и бе подложен на изпитанията, които аз бях съчинила у дома в Сантяго. Сега внимавам повече за това какво пиша, защото съм се убедила, че дори да ни се струва несигурно днес, всяко нещо утре може да се случи. Друга трупа ме помоли за сценарий и така написах две музикални комедии, които нарекохме кафе-концерт поради липса на точно наименование за жанра им, и те пожънаха невероятен успех. Втората пиеса се оказа паметна, защото в нея имаше хор от възпълни дами, предназначен да разнообрази спектакъла с песни и танци. Не беше лесно да намерим привлекателни дебелани, готови да станат за посмешище на сцената; с режисьора застанахме на оживен ъгъл в центъра на града и взехме да спираме всяка червендалеста госпожа, дето минеше край нас, с въпроса дали желае да стане актриса. Мнозина приемаха с въодушевление, ала едва научили за изискванията на работата, обръщаха в бяг и затова ни бяха нужни цели шест седмици, докато намерим желаещи. Театърът беше ангажиран с друга постановка и репетициите се провеждаха в тесния салон у дома, който изпразнихме от мебели. Имахме на разположение едно раздрънкано пиано, което аз в изблик на фантазьорство бях боядисала в лимоненозелено и украсила с полегнала на диван куртизанка. Цялата къща отекваше и се тресеше из основи, когато въпросните монументални балерини танцуваха като гръцки весталки, подскачаха в ритъма на рокендрола, размятаха дантели във френетичен кан-кан и припкаха на пръсти под фееричните акорди на „Лебедово езеро“, което в тази си интерпретация би ликвидирало Чайковски с някой инфаркт. Наложи се Майкъл да укрепи пода на сцената и пода у дома, за да не пропаднат изпълнителките в хипопотамските си изстъпления. Тези жени, които никога не бяха спортували, започнаха тревожно да слабеят и за да не допуснем чувствената им плът да се стопи, Грани ги хранеше с големи тави с еклери и ябълков пай. За премиерата на пиесата поставихме надпис във фоайето с молба към публиката вместо да поднася букети с цветя на хористките, да им изпраща пица. Така те запазиха заоблените хълмове и дълбоки падини на пищните си територии от плът в продължение на двегодишен усилен труд, включително и турнета из страната. Въодушевен от тези артистични авантюри, Майкъл често се отбиваше в театъра и изгледа представлението толкова пъти, че го научи наизуст и по спешност би могъл да замести който и да е от изпълнителите, включително и обемистите весталки от хора. Николас и ти също научихте песните и две години по-късно, когато аз вече не помнех дори заглавията на тези пиеси, вие още можехте да ги представяте отначало докрай. Дядо ми също присъства няколко пъти — първо от чувство за семеен дълг, а сетне за удоволствие, и всеки път, щом паднеше завесата, ръкопляскаше и викаше на крака, размахал бастуна си. Влюби се в хористките и пред мен развиваше цели дисертации относно пълнотата като елемент на красотата и противоестествения ужас, който вдъхвали недохранените манекени от модните списания. Негов идеал за женска хубост беше собственичката на магазинчето за спиртни напитки с нейната валкириевска гръд, епичен задник и безотказната й готовност да му продава джин, маскиран в бутилки от минерална вода; мечтаеше за нея скришом, да не би бдящият призрак на Меме да го хване на местопрестъплението.