— Идваме за обявата — каза приятелката ми с престорен акцент като на обитаваща квартала около пристанището.
Женицата ни изгледа недоверчиво от глава до пети: нещо не се вписвахме в представите й. Попита ни дали имаме опит в занаята и приятелката ми се впусна в автобиографичен разказ — казвала се Гладис, денем работела като фризьорка, а вечер — като нощна певица, имала хубав глас, ала не можела да танцува, но била готова да се научи, сигурно не било толкова трудно. Преди да съм обелила дума, ме посочи с пръст и добави, че другарката й се казва Саломе и е звезда в жанра, с дълга кариера в Бразилия, където жънела невероятен успех със своето шоу, в което излизала гола на сцената. Според версията й Фифи, дресираното куче, носело дрехите ми в уста и някакъв едър мулат ме обличал. Цветнокожият артист сега не бил с нас, защото се намирал в болница, където наскоро го оперирали от апандисит, добави. Когато приятелката ми завърши пледоарията си, жената беше престанала да шие и ни гледаше със зяпнала уста.
— Съблечете се — нареди ни тя. Струва ми се, че подозираше нещо.
Лишена от свян като всички слаби хора, приятелката ми си махна дрехите, обу златисти обувки на високи токчета и мина пред госпожата с палто с цвят на горски мъх. Беше леденостудено на онзи таван.
— Добре, нямате гърди, ала тук подпълваме всичко. — Сега е ред на Саломе — ме посочи жената с настойчив показалец.
Не бях предвидила тази подробност, ала не се осмелих да проявя неподчинение. Съблякох се, треперейки от студ, зъбите ми тракаха и аз с ужас открих, че нося вълнени гащи, плетени от баба Хилда. Като не изпусках кучето, което ръмжеше срещу котката, се покатерих на златистите обувки, които бяха прекалено големи за мен, и закрачих, провлачвайки крака като ранено пате. Внезапно очите ми попаднаха на огледалото и се видях в този вид в тройно изображение и от всички възможни ъгли. Още не мога да се съвзема от ужасното унижение.
— На вас ви липсва ръст, но не е зле. Ще ви сложим по-дълги пера на главата и ще танцувате отпред, за да не личи. Кучето и негърът не ни трябват, тук си имаме наш спектакъл. Елате утре за репетиция. Заплатата не е голяма, но ако сте мили с господата, падат добри бакшиши.
В плен на истинска еуфория, на улицата потърсихме Майкъл и децата и не можехме да повярваме на страхотната чест, която ни беше оказана — от раз ни бяха одобрили. Не знаехме, че има дълбока криза за хористки и че в отчаянието си работодателите в увеселителните зали и театри бяха готови да наемат и шимпанзе. Няколко дни по-късно ме премениха като истинска улична танцьорка, тоест с триъгълник от лъскави пайети на пубиса, изумруд в пъпа, блестящи пискюли на зърната на гърдите ми, а на главата — каска с щраусови пера, тежка като чувал с цимент. Отзад — нищо. Погледнах се в огледалото и осъзнах, че публиката ще ме посрещне с дъжд от домати — зрителите плащаха, за да видят стегната и професионална плът, а не майка на две деца, лишена от природни прелести за подобен занаят. На всичко отгоре екип на Националната телевизия бе пристигнал да заснеме днешния спектакъл — инсталираха камерите си, докато хореографът ме учеше да слизам по стълба между две редици мускулести младежи с тела, изрисувани в златисто и облечени като гладиатори със запалени факли.