— Направо полудявам… — ми каза. — Не мога да се концентрирам в работата. Гледам цифрите на компютърния екран и ми приличат на китайско писмо, говорят ми, а аз не реагирам, толкова съм разсеян, че не знам как ме търпят още, правя тъпи грешки. Чувствам, че Паула е толкова далеч! Ако знаеш колко я обичам и каква нужда имам от нея… Без нея животът ми изгуби цвят, всичко стана сиво. Непрекъснато очаквам телефонът да звънне и ти весело да ми съобщиш, че Паула се е събудила и ме вика. Когато това се случи, ще съм толкова щастлив, колкото в деня, когато се запознахме и се влюбихме от пръв поглед.
— Трябва да намериш отдушник, Ернесто, това е непоносимо мъчение, трябва да изразходваш енергия.
— Тичам, вдигам тежести, занимавам се с айкидо — нищо не помага. Тази любов е като лед и огън.
— Извинявай за недискретността…, но не ти ли е идвало наум да излезеш с момиче…?
— Кой би казал, че си ми тъща, Исабел! Не, не мога да докосна друга жена, не желая никоя друга. Без Паула животът ми няма смисъл. Какво иска Господ от мен, защо ме мъчи по този начин? Правехме толкова планове… Говорехме си как ще остареем заедно и ще продължаваме да се любим на деветдесет години; мечтаехме за местата, които щяхме да посетим, за това да основем многолюдно семейство и домът ни винаги да е отворен за приятели. Знаеш ли, че Паула искаше да основе приют за бедни стари хора? Искаше да отдаде на други старци грижите, които не успя да посвети на Грани.
— Изправени сте пред най-трудното изпитание в живота си, но ще го преодолеете, Ернесто.
— Толкова съм изморен…
През стаята ти току-що мина един професор по медицина с група студенти. Не ме познава и благодарение на бялата престилка и болничните чехли можах да остана, докато те преглеждаха. Беше ми необходимо цялото хладнокръвие, придобито от колежа в Ливан, за да не променя изражението си, докато те опипваха безцеремонно, сякаш вече беше труп, и разговаряха за твоя случай, като че ли беше неспособна да ги чуеш. Казаха, че възстановяването става обикновено през първите шест месеца, а ти си вече четири в това състояние и няма кой знае колко да напреднеш, възможно е да изкараш години така, а не може да се задели болнично легло за неизлечимо болен; че ще те изпратят в някакво заведение, предполагам, че имаха предвид приют или нещо подобно. Не им вярвай, Паула. Ако разбираш това, което чуваш, моля те, забрави го, аз никога няма да те изоставя, оттук ще отидеш в клиника, където да се възстановяваш, а сетне ще се приберем вкъщи. Няма да позволя да те мъчат с електрически игли, нито със сбити, но експресивни прогнози. Стига. А и не е вярно, че няма промяна в състоянието ти; те не я забелязват, защото идват тук много рядко, но ние, които сме винаги с теб, виждаме напредъка ти. Ернесто ни уверява, че го познаваш — сяда до теб, търси очите ти, говори ти тихичко и аз виждам как изразът ти се променя: успокояваш се и понякога изглеждаш развълнувана, потичат ти сълзи от очите и раздвижваш устни, сякаш за да му кажеш нещо, или пък повдигаш леко ръка, като че ли да го погалиш. Лекарите не вярват и нямат време да те наблюдават; те виждат само една парализирана и еластична болна, която дори не мига, когато я викат по име. Въпреки ужасяващата мудност на този процес, знам, че стъпка по стъпка излизаш от бездната, в която беше изгубена няколко месеца, и че някой немного далечен ден ще се включиш в настоящето. Не спирам да си повтарям всичко това, ала понякога надеждата ми изневерява. Ернесто ме изненада, докато размишлявах на терасата.
— Помисли малко, кое е най-лошото, което може да се случи?
— Не е смъртта, Ернесто, а Паула да остане така.
— Нима смяташ, че заради това ще я обичаме по-малко?
Както винаги, мъжът ти е прав. Няма да те обичаме по-малко, а много повече, ще се организираме, ще обзаведем истинска болница у дома и когато мен ме няма, за теб ще се грижат мъжът ти, брат ти или внуците ми, ще се справим, не се тревожи, дъще.