Не можехме да виждаме, но по приглушените гласове на похитителите и виковете на жертвата определихме, че вече са стигнали до моста на реката. Там „нечу гаааа“ зачести. Стана непоносимо. Ергените, на които никак не беше първица да отвличат мома, този път, изглежда, изпитаха жал, защото чухме да говорят помежду си разколебани:
— Ергени, да я оставяме, а?
От цяла душа поисках да постъпят тъкмо така. И навярно моето желание щеше да бъде удовлетворено, ако не се намеси отвличаната. Тя продума, уж дискретно, но достатъчно високо, за да я чуем:
— Влачете си, влечете, я ако си окам!
Никой от ергените, включително и Станчо, не се засмя. За тях нямаше нищо смешно. Щом я отвличат, тя пък ще вика. Нещо повече, възхитиха се от усърдието, с което защитаваше своето моминско достойнство.
Помъкнаха я отново. Момата от своя страна пусна още по-неистово ясния си момински глас:
— Нечу гаааа!
Колкото и да познавах нервите на съселяните си, потиснах се. По целия път към махалата мълчах. Станчо, наопаки, говореше неспирно и не за отвличането, а за герестия петел, който можел да ни стовари беля на главите.
Когато се върнахме на седянката, другоселските ергени липсваха. Навярно заради павечерката бяха намерили начин да ги отпратят — нямаше нужда от непосветени в делото свидетели. Омъжените жени също отсъстваха. Към полунощ са се прибрали да спят, без никой да ги гони. Да не пречат на младите. Така от господа е наредено.
Две моми се заеха с птиците. Останалите продължиха да въртят вретената. До краката на всяка от тях поседнаха по един или повече ергени. Аз се подъбих в средата на стаята — неудобно ми беше да се свра при която и да било. На помощ се притече Енчо, като ме поведе за ръка:
— Те, седни тука!
Намерих се до най-малката от момите. Дотук как да е, но какво да говоря? Мълча, а вретеното — бръм, бръм в ушите ми. Добре, че тя сама пое инициативата. Заразпитва ме за гимназията, за градските моми, за рудниците. Гледах я като ангел спасител и отговарях с лекота.
Всичко протичаше чудесно. Вретената пърпореха, заглушавани от смеховете, разнасяше се лек мирис на стайни цветя, примесен с дим от разхалтавената печка, където вече вряха кокошките. Отвън долиташе кучешки лай.
И щеше да продължи така, ако на Станчо не беше хрумнало да угаси лампата. И това се считаше за естествено — младите са си млади. Имат нужда от любов, а любовта иска мрак и усамотение. След изгасването на лампата влюбените ще се възползват от тъмното, другите пък ще играят на нещо като сляпа баба.
Както винаги в такива случаи момите не одобриха намерението на Станчо и го засипаха с люти клетви. Тъкмо това обаче го настървяваше, та той дори показа как щял да угаси лампата, като я подухна. Подплашеното пламъче се засуети натам-насам.
При новосъздадената ситуация моята малка мома ме погледна изучаващо и рече:
— Зарежи ги тия! Ти си учено момче! Ако изгасне лампата, немой да ме закачаш!
Самото й допускане, че мога да направя нещо подобно, ме смути. Отвърнах от сериозно по-сериозно:
— Моля ти се! Никога!
В същия миг Станчо, вдъхновен от моминските клетви, духна силно. Нищо неподозиращата лампа замига объркано и изведнъж затвори клепачи. В придошлия мрак голяма част от женския пол се юрна към ъглите, зад кюнците на печката, дори под креватите. Ергените пък затърсиха щастието си.
Станчо обаче, както разбрахме отпосле, вместо да играе на сляпа баба, легнал в средата на стаята по гръб с крака и ръце нагоре. Все някоя от бягащите ще се препъне и падне върху него — добре му дошла.
Ако читателите помислят, че в случая става дума за разюздан секс, много ще сбъркат. Всичко се ограничаваше до любовната ласка. Закон, писан не на книга, а в кръвта на съселяните ми. Хаосът просъществува не повече от минута. После тишина, неспокойно спокойствие и може би хармония.
Що се отнася до мен, аз най-стриктно изпълнявах даденото обещание. Не помръдвах. Дори не си позволявах да извърна глава към нея. Само слушах притаеното й дишане. Между ергените, разбира се, имаше и несполучили в играта на сляпа баба. Те като нямаха какво да вършат, понякога светваха кибрит, за да се порадват на другите.
Изтече доста време. Бодърствах на своя пост горд от себе си. Само че моята малка мома обърка всичко — наведе се към мене и прошепна тревожно:
— Че земе некой да светне некоя клечка кибрит, да ни видат дето така стоиме, та за резил че станеме!
Чутото ме удари в слепоочията. В ушите ми заблъскаха неистовите викове на отвлечената: „Нечу га-а-а-а!“ И тази ли тук, помислих си, воюва за своето женско достойнство по най-опакия начин? Защо хората не казват това, което мислят, и нищо друго?