— Не ставай — и добави на шега, — ако не искаш още една среща с неизвестното. Две ще ти бъдат много за един ден.
— …чудесно — повтори Павел и легна, — ти ми подаде нишката на особено важно изтълкуване… Не можех да си обясня защо домъкнах пеностироловия сфинкс пред „огледалото“… По интуиция почувствувах, че това е моят ход срещу него… А ето какво било — „огледалото“ не е могло да го фиксира. Нали бе изпълнило в общи черти програмата си, бе записало естествената история, бе успяло да ги подреди в логическите рамки на еволюцията… И аз му показах звяр, който не е създаден от естествения процес, който е продукт на човешкото въображение. Какво се получава — уж всичко документирано, а ето че се появява нов образ на живо същество, което не може да бъде поставена никъде в биологическото развитие, не съвпада нито с лъва, нито с човека, само частично се покрива с тях. И е последвало нещо като късо съединение в „огледалото“: неговото възприемащо устройство му подава данни за среща с действителен предмет — нашето филмово чудовище е от пеностирол, крехка материя, но материя, а логическото му устройство ги отхвърля като недействителни спрямо картината, която си е създало. Може би когато се е блъснало в сфинкса, „огледалото“ се е стремяло да се въплъти в неговия обем, да го копира непосредствено и вмествайки така пряко образа на нелогичния, неподлежащия на природна систематизация сфинкс в паметта си, е нарушило цялото й предишно съдържание… По-нататък — при този пълен провал или „оглупяване“, при това изпразване на паметта, в чуждия робот е заработил аварийният му „инстинкт“. Последвала е команда за саморазрушаване или за паническо изтегляне в космоса… Ала извършвайки пред мен тези трескави преобразования, „огледалото“ престана да бъде „огледало“, подсказа ми механизма на превъплъщението си.
Замълчаха. Нощта настъпваше и Курт се обади по-трезво:
— Много теоретизирахме, Павел. А не се ли боиш, че утре или други ден, в Берлин специалистите, след като внимателно изчоплят всички подробности на случката — дори да е и игра на отприщеното подсъзнание, както ни убеждава доктор Гюнтер, тя пак ще бъде твърде интересна като клиничен епизод — ще посрещнат тълкуванията ни с няколко „да“, „интересно е да се помисли“, от чиято учтивост ще лъха търпение, но не и доверие?
— Бог, Бетховен и майка ми да ми простят липсата на страхопочитание, но като един претоварен простосмъртен съм свикнал да гледам истината без смущение. Колкото повече се объркаш, толкова по-безполезен си: ако събеседникът ти е умен човек — пречиш му, ако е глупав — даваш му вредна власт.
Помисли Курт, гимназиалното образование, телевизията са доста надеждна опора за контакт с основните идеи в науката. Да оставим настрана факта, че един съвестен любителски интерес често пъти може да постигне почти същото, което дава висшето образование. Любителските съчинения също си имат роля. Те са като сал, направен при корабокрушение, по принуда. Искам да кажа — за първо време, за първи изход… А специалистите — едва от тях човек научава какви неизвестности всеки ден като потоп се сипят над главите ни. Като знак на преклонение пред работата им, моля те, Курт, обясни ми — ти си историк, що за звяр е този сфинкс и защо така заседна в главата ми.
Историкът се потупа по джобовете на ризата:
— Имаш ли цигари, Павел? Не пушиш? Жалко, аз съм свършил моите. Не мога да разбера откъде в тая забранена за всички човешки слабости зона ми мирише на тютюнев дим.
Стана, тръгна към ключа на лампата, но се досети, че светлината е вредна, дразнеща за приятеля му, и се разходи бавно покрай стената — очите му бяха свикнали с мрака. После се изкашля два-три пъти в търсене на известен научен стил:
— Виж какво, Павел, трябва да ти призная, че за сфинкса ме хвана малко натясно. Не съм чел нещо по-специално за него. В този случай твоите общокултурни и моите професионални познания като че ли се покриват. Но ще се опитам да го изтълкувам чрез метода, който професионално е усвоил всеки историк.
Всъщност Курт малко изхитрува, поскромничи умишлено. Разговорът се обръщаше особено благоприятно за него, изискваше неговата професионална подготвеност, само през нея можеше да се мине по-напред в разнищването на днешната небивалица. Ощастливен от възможността за свой принос, за свое ярко участие в цялата история, замижа за миг, задържа дъха си, за да хване верен тон. Мернаха му се образи от симпозиум, проведен преди година от техния факултет — там един английски професор акцентираше научния си екстаз с преднамерено аристократично заекване. За Курт обаче съблазънта да си поиграе с подобни ефекти беше несъвместима с лозунга на съществуването му — „Гражданската война в Испания продължава!“ Честта на немския пролетариат, на немския народ бе запазена, увековечена от воюващите под Мадрид немски антифашисти и горд с подвига им, открил в него основанието и призванието на собствения си живот, Курт като в поредна клетва за вярност отхвърли формулите на академичния снобизъм, предпочете да се види като интербригадист, разискващ с другарите си устройството на пленена франкистка картечница. Това беше нужният му тон, с него и продължи: