Имало няколко случая, когато се приближили до „защита на собствените си интереси от други сили“, но всеки път старите основания попречвали това да се случи. Дори и след появата на параходите, перспективните изследователи продължили да са на мнение, че островът се намира твърде далеч, че е твърде малък и че населението му е твърде негостоприемно, за да предприемат там каквито и да било начинания. И така, независимостта на жителите на Танакуатуа оцеляла дори и по време на Прекрасния век.
Но светът се променял. Една стара кралица починала на разстояние земно полукълбо от Танакуатуа. Тя преминала живота си огряна от слънцето на империята и видяла поданиците си да обсипват картата на земното кълбо с нови червени петна, като се започне от континентални земевладения и се стигне до малки гравирани с пунктир точици в далечни океани, но със смъртта й и слънцето започнало да залязва. Сенките на историята се промъквали след края на една велика ера. Задухал нов вятър, който довял сериозни предупреждения, че идва буря, която ще разклати из основи Века на Самоувереността. И когато въпросната буря се появила, нищо не останало недокоснато от силата й, дори остров Танакуатуа, който се намирал на около осемнайсет хиляди километра от центъра й.
През 1916 година на някой в адмиралтейството му хрумнало, че и двата острова, Танакуатуа и Оахому, са с такова месторазположение, че могат да привлекат вниманието на Германия като добра военна база или като скривалища, подходящи за военните им кораби, заангажирани с превозване на оръжия през Тихия океан. Това било доведено до вниманието на колониалния офис с предложението, че може да се окаже благоразумна идея да се предугадят всякакви подобни намерения.
В резултат на горното, губернаторът на Мидсамърс в надлежно време получил инструкции да вземе предохранителни мерки в това отношение. Това го накарало да изпрати „Франсес Уилямс“ като междуостровен търговски кораб, свежо и бляскаво боядисан и оборудван с бързострелно оръдие, за да покаже чия собственост в действителност е островът. Корабът пристигнал в Танакуатуа на 15 септември, след като се отбил преди това в Оахому.
Щом влязъл в лагуната, след като минал през протока в рифа, капитанът свалил бинокъла и го предал на помощника си.
— Има нещо странно тук, Джо — започнал той, — нещо не е както трябва. Идвал съм няколко пъти преди и всеки път всички излизаха на брега, започваха да подскачат и неистово да крещят. Виж какво става сега.
Помощник-капитанът насочил далекогледа към брега. Не забелязал никакви признаци на човешки живот. Можело да се каже, че мястото е напълно изоставено, ако не били подредените до пясъка канута.
„Франсес Уилямс“ спрял хода си и пуснал сирената. Звукът проехтял и отекнал през лагуната, без да предизвика никаква ответна реакция. След това помощникът рекъл:
— А, появиха се двама-трима, капитане. Крият се зад дърветата. Имат вид, като че ли ни махат.
Когато капитанът си взел обратно далекогледа и го насочил към мястото, посочено от помощника му, видял четири тъмни фигури да се отделят от прикритието си и стремително да се насочват към водата. Скочили, почти без да спират, в едно от канутата във водата и яростно загребали към кораба. Преди да изминат не повече от двайсетина метра, се чул силен гърмеж. Куршумът за малко не улучил кануто, но го облял с вода. Гребците се поколебали, но след това усърдно продължили работата си. Чул се втори изстрел. Единият от гребците скочил на крака. До мига, в който викът му долетял до кораба, кануто вече се било преобърнало и екипажът му отчаяно се стремял да се добере до брега.
Капитанът наредил на екипажа да има готовност за стрелба и то точно навреме, защото в същия момент на брега се чул продължителен залп от изстрели с дълъг обхват на действие. Няколко куршума се разбили в кораба, но повечето не успели изобщо да го засегнат. Някакво малко оръдие започнало да стреля, като за малко не улучило димоходната тръба. Скорострелното оръжие на „Франсес Уилямс“ отвърнало на изстрелите.
Битката на Танакуатуа не била продължителна. Тъй като до момента оръдието на кораба било стреляло само три-четири пъти поред просто за разгряване и нито веднъж като разгневена реакция, възможно е да се е проявил в случая късметът, характерен за начинаещите в игрите, но след като от брега стреляли три пъти, оръдията им замълчали и скоро се видяло издигнато бяло знаме, което се размахвало над храстите в знак на поражение.
Стрелбата спряла. Капитанът наредил да се снижат оръдията. Командващият военен офицер на борда подготвил групата си за слизане на брега и тя се отправила съответно в тази посока. Преди лодката да е покрила и половината разстояние, от брега отново възобновили стрелбата. Тъй като до лодката не достигнали куршуми, решили, че жителите на Танакуатуа — в знак на презрение към издигнатото бяло знаме, или на незачитането му — бяха предприели свой ход. И то, както се оказало, с известен успех, тъй като когато групата достигнала до мястото на действието, намерили единствено четирима мъже в германски униформи, застанали съвсем близо един до друг, които все още се защитавали. Останалите войници от взвода, акостирали на острова преди две седмици в качеството си на окупанти, били мъртви.