Жителите на Танакуатуа изпаднали във възторг.
Защото от една страна, въпреки че разполагали с много свои песни и танци, величаещи свирепостта, смелостта и силата на войните си, тези герои не можели да се сравнят със съвременните бойци в момента, тъй като липсата на каквито и да било военни действия в продължение на около петдесетина години трябва да ги е накарала да изпитат известна несигурност. По този начин традицията на отмъщение, с която прадедите им били толкова известни, коствала им загубата само на пет или шест души, предизвикала в душите им вълнуващото чувство, че са толкова добри във военното изкуство като предците си.
Още повече, че германският гарнизон никак не им бе харесал.
Взводът бил акостирал неканен на острова им, като пренебрегнал всички подходящи за случая поздрави и формалности. Започнали да си опъват палатки на удобно място, което било оставено открито, тъй като служело за гробище. Изстреляли редица куршуми към главите на няколко възрастни хора, когато се приближили към тях, за да предявят протеста си при светотатството, след което поискали да им дадат плодове и зеленчуци, без да предложат никаква форма на заплащане в замяна; присвоили си група млади жени, без да се интересуват дали са нечии съпруги или не, което също станало без да предложат никаква форма на компенсация; убили, доста бавно, в знак на предупреждение към останалите, един младеж, който се бил опитал да открадне една от пушките им; и в общи линии се показали като група, съставена от невъзпитани и неприятни личности.
Победата, обаче, не само компенсирала жителите на Танакуатуа за поражението, което германците били нанесли над гордостта им; тя възстановила доброто им мнение за самите себе си. Единствено настояването на военния офицер хората му да махнат телата на германците — мярка, с чието изпълнение той незабавно се заел, независимо от протестите на туземците, че според техен старинен обичай от незапомнени времена единственият начин да се разпореди човек с победения враг е да го изяде — развалило съвършенството на този паметен ден.
Тогава официално било обявено присъединяването на Танакуатуа към административната територия на островите на Мидсамърс, като по този начин те се превърнали в поданици на Негово величество крал Джордж Пети.
Не може да се каже, че жителите на Танакуатуа проявили особен ентусиазъм към новопромененото си положение, нито пък, че с нещо показали осъзнаване на новопридобитата си връзка с голямото семейство от нации, от което, както ги уверили, те сега образуват неразделна част. Истина е, че се държали далеч по-добре с новия гарнизон, отколкото се били държали с германците. Но няколко години по-късно не прикрили удоволствието си, когато — след много преговори в другия край на света, на място, за което никога и не били чували, — се стигнало до извода, че гарнизонът трябва да се изтегли от острова.
Така животът на острова отново възвърнал нормалния си ход. Единственото, което нарушавало спокойния му ритъм отпреди това, било съществуването на Агента, когото рядко виждали и който не безпокоял никого, като идвал и много рядко — някое официално посещение от самия губернатор.
Жителите на Танакуатуа предприели по-тактични ходове на поведение в тези случаи. Организирали официален празник, последван от танци в чест на посетителя. След което губернаторът им отвръщал с благодарствена реч и им отправял най-сърдечни благопожелания, като назовавал деня, който, както той искрено се надявал, скоро ще настъпи, когато жителите му ще получат административната възможност да се радват на същите права по отношение на образованието и медицината, на които се предполагало, че скоро ще могат да се радват и останалите главни острови от Групата. Междувременно можели да бъдат убедени, че той лично, а в негово лице и колониалното министерство, са винаги готови да защитят интересите на този лоялен и благороден народ.
След това губернаторът обикновено се завръщал в кораба си, придружен от малка флота канута, изпращан от радостните викове и издигнатите весла, и потеглял, за да не се върне отново там в следващите три или четири години.