И така, в мир и редки нарушения преминал животът на още едно поколение.
После на острова отново се появил военен гарнизон. Този път бил по-многоброен, по-хубаво въоръжен и останал по-дълго. Но хората му се държали възпитано и били добре екипирани.
Майор Кетърман, командващият офицер, от самото начало започнал да се отнася към танакуатуанците като към истинските собственици на острова, върху който по някаква незнайна сила временно го бяха захвърлили обстоятелствата на съдбата. Направил си труда да научи малко езика им, опитал се да разбере обичаите им и положил всички усилия да тачи и уважава начина им на живот. Строго забранил на хората си да ограбват местните жители и да им отмъкват нещата. За всичко взето, било то кокосови орехи, млади жени, картофи и прочие, трябвало да се заплаща; така че на островитяните започнали да им харесват печеният фасул, обработеното говеждо и шоколадът. Дори организирал занятия за туземците, с цел да посее сред тях зърното на науката и да ги запознае поне малко със света, съществуващ отвъд моретата. Ако това негово начинание се отличавало с леко разминаване между добрите намерения и реализираните постижения, както и някои други от предприетите мероприятия, то независимо от всичко успявал да поддържа хармонични и приятелски отношения с туземците.
Командващият офицер изцяло се наслаждавал на престоя си там. Малко са щастливците, отвеяни от вятъра на войната в тихи спокойни води и той бил благодарен, че е сред тях. Постепенно стигнал до заключението, че е причинил загуба на колониалните служби, но дори и ревът на военните оръдия стихва понякога. Така станало и тогава. Оръдията заглъхнали; японците си отишли у дома, а танакуатуанците вече не се нуждаели от защита.
Организирали прощално парти, на което приготвили четири вида печена риба, сочни печени прасенца, пържени картофи, поднесли раци в сос от кокосови орехи, морски голи охлюви с къри, скариди в лимонов сок, супа от морски охлюви, манго със сироп и кокосов крем, купи със салати, също и ром, който не си струвало гарнизонът да отнася обратно със себе си.
Тъмнокожите красавици на Танакуатуа пели и танцували. Младежите също танцували. Те дивашки изпълнили повторно сцената на великата победа от 1916 година на фона на маслинената си кожа и костните орнаменти, блестящи на светлината на огъня и фенерите. Командващият офицер, полузадушен от силните миризми на парфюмите от червен ясмин и вождът на туземците Татаке, доволен от хубавия ром и горд с народа си, положили ръце един друг на раменете си и се заклели във вечно братство.
На следващата вечер островът отново станал собственост единствено на островитяните.
Нищо повече не се случило през следващите три години с изключение на едно посещение от новия губернатор, предприето с цел да се представи на най-отдалечените си поданици. Състояла се обичайната церемония и губернаторът произнесъл реч, в която ги уверил, че не трябва да се смятат за забравени от Бога, след като са тъй далеко в океана. Кралят непрестанно се грижел за защита на интересите им и искрено ги обичал. Всъщност, след време, като се приключи с дезорганизацията, причинена от войната и се сложи отново ред, а той с радост ги убедил, че този миг не е далеч, те ще могат да се радват на всички придобивки на образованието и медицинското обслужване, на които лоялността им към краля и Британската общност по време на годините, изпълнени с опасност, им давали пълно и неоспоримо право.
След обичайните церемонии той отплавал. Помислили, че също като предшествениците си, ще се върне пак след няколко години.
Но не познали. За изненада на всички той се върнал след няколко седмици. Този път дошъл, за да им донесе съвсем различно съобщение.
На път е да се случи нещо преломно, уведомил той островитяните. Това щяло да стане далеч в открито море, на изток. Голяма огнена топка щяла да изригне от океана, по-ярка от хиляда слънца взети заедно и толкова гореща, че кората щяла да изгори от дърветата, въпреки че се намират на много километри от мястото на събитието, и кожата на хората щяла да изгори, а очите на всички, които го видят, щели да изсъхнат.
Било малко вероятно остров Танакуатуа да бъде ощетен по някакъв начин, тъй като огненото кълбо щяло да изригне на много километри от него, но след като топката избухне и изгори, щяла да остави след себе си на небето отровен прах. Този прах щял да причини агонизираща смърт на всички, върху които падне.
Надявали се, че този прах никога няма да достигне до тях, а и имало големи шансове точно така и да стане. Ако вятърът духа от запад по времето, когато избухне пожарът, и ако продължи да духа от същата посока няколко дни, островът можел да остане невредим…