Но никой не може да контролира накъде ще задуха вятърът. Човек е в състояние да преценява в определени рамки как и накъде има вероятност да задуха той, но не може да е сигурен, че точно така ще стане. Още по-малко човек може да е сигурен, че вятърът ще продължи непрекъснато да духа в една и съща посока в продължение на няколко дни. Още повече всички бяха видели облаците, които като че ли се движеха срещу вятъра, което показваше, че докато той духа в една посока на земята, е напълно възможно високо горе в небесата да духа в обратната. В природата няма нищо по-капризно от вятъра…
Поради горното кралят, загрижен, както винаги, за благосъстоянието на лоялните си поданици, бе издал заповед жителите на Танакуатуа и Оахому, заради личната им сигурност да се изселят за известно време от островите си, като се преместят на безопасно място. Освен това бе издал декрет да им се изплати компенсация за всички щети, нанесени на реколтата или имотите им през това време. Евакуацията на танакуатуанците до последния човек щяла следователно да се състои точно след един месец.
За облекчение на губернатора, който бе очаквал дълги часове на твърдоглави спорове, съобщението му било прието напълно спокойно. Не му дошло на ум, че е възможно островитяните да са твърде стреснати от невероятната новина, за да повярват, че са чули правилно.
Били все още зашеметени, когато губернаторът си тръгнал, след последни уверения да използват най-рационално времето си за подготовка на евакуацията и отплавал за Оахому да предаде и там на населението същата новина.
Вечерта Татаке свикал съвет на старейшините. Основният състав на съвета не разполагал с много възможности да допринесе за функционално решение на въпроса. По-старите мъже се чувствали малко неловко, но все още били твърде поразени, за да преценят реалността на кризата. Впоследствие говорили главно вождът и Нокики, главният лечител, като и двамата се базирали на набързо приготвени планове, които доусъвършенствали в процеса на дебатите.
Гледните точки и на двамата, обаче, се очертали ясно още от самото начало.
— Тази намеса е направо възмутителна и непоносима — започнал речта си Нокики. — Трябва да призовем младежите си на бой.
На което Татаке равно отговорил:
— Младежите няма да се бият.
Нокики го предизвикал:
— Младежите са воини, потомци на воини. Не се боят от смъртта. Ще поискат да се бият — да се бият и да отбележат велика победа, както направиха и дедите им — рекъл той и подкрепил това свое изказване с кратко, макар и малко предубедено описание на величествената битка от 1916 година като доказателство, че събитието може да се повтори.
Татаке обяснил, че никой не се съмнява в смелостта и доблестта на младежите; тук ставало въпрос за съвсем друго нещо, а именно за здравия разум, който се подлагал на изпитание. Всички бяха виждали заминалия гарнизон на учения по стрелба. Какъв шанс имаха дори и най-смелите им младежи срещу пушките и картечниците? Щяха без съмнение да ги убият всички до един. И което е още по-лошо, позицията на островитяните щеше да бъде отслабена, защото какво бъдеще може да очаква народ без младежи? Слабият народ няма права. По-доброто решение на проблема било да запазят спокойствие, без да предприемат нищо и да си съхранят силите, за да могат гласовете им да се чуват. Колкото по-силни съумеят да се запазят, толкова по-голяма щяла да бъде възможността им да окажат натиск и да се върнат по-скоро в Танакуатуа след отминаването на въпросния катаклизъм.
Нокики изразил презрението си към това становище. Не вярвал в този катаклизъм, нито пък можел да приеме разговора за завръщане в Танакуатуа. Цялата работа била от началото до края съшита от лъжи. Очевидна военна хитрост. Какъв бил този крал, за който говорел губернаторът и когото никой не бил виждал? Истината била, че губернаторът ламтял да получи острова им за собствени облаги, затова бил измислил тази история, с която да накара законните собственици да си напуснат земята, домовете, костите на прадедите си, които го бяха извоювали за тях като подарък за губернатора. Много по-добре било да лежи човек мъртъв в Танакуатуа, отколкото да живее като страхливец в заточение.
Татаке заговорил за обезщетението и предложените условия за възстановяване на имотите им.
Нокики презрително се изплюл.
Татаке повдигнал на преден план въпроса за отговорността за живота на хората си. Нямало да позволи да гледа как ги хвърлят в ненужна битка, нито пък да допусне да ги жертват, като ги подложат безсмислено на въздействието на праха.