Нокики пак се изплюл. Това за смъртоносния прах било само мит. Приказка, измислена с цел да ги уплаши и да ги накара да напуснат родното си място. В нито една легенда досега нямало такова нещо като смъртоносен прах — лава, сгурия, пепел от изгорелите планини — да, но не се е чувало такова нещо като смъртоносен прах. Самото предположение, че могат да повярват на такава измислена история вече било само по себе си обида за тях. Вождът Татаке можело наистина от най-чисти подбуди да е загрижен за живота на хората, но той, Нокики, поставял честта им по-високо. Именно за тази чест, завещана им от бащите, дедите и предците, бил загрижен. Татаке, казал той, говорел за живота, но какъв живот би било това, ако трябвало да го влачат като празно съществувание сред презрението на призраците на предците им? И с пълното съзнание, че когато дойде време да се мре, Накаа ще им препречи пътя до Земята на Сенките и ще хвърли недостойните им души набучени на коловете в ямите, където ще се гърчат, отхвърлени отвсякъде за вечни времена. По-добре било, далеч по-добре, да се умре сега и с чест да се присъединят към прадедите си в земята отвъд западното море.
В течение на дебатите всеки участник добивал все по-голяма и по-голяма увереност в собствената си теория и все по-здраво подковавал пaлисадата на собствената си позиция. Рядко се чували коментари от по-възрастните старейшини. През по-голямата част от времето се държали като мълчалив хор, като от време на време местели главите си ту наляво, ту надясно от единия участник в дебатите до другия, като понякога яростно кимали в знак на съгласие с всеки един от тях.
Смрачило се. Кървавочервеното слънце потънало в морето. Небето било прорязано от излъскани метални остриета на копия. Изгряващата луна очертала контурите на тъмни пълзящи сенки. И независимо от всичко, великите дебати продължавали в напредналата нощ…
Нямало гражданска война в Танакуатуа, въпреки че единствено проумяването от страна на Нокики, че всяка загуба на воини в момента би означавала по-малко количество от тях да посрещнат врага по-късно, го възпряло да обяви свещена война. Не виждал нищо друго в предначертания от Татаке път за действие, освен декаденство и предаване на светите традиции. И все пак, въпреки че изкушението да защитаваш собствените си права било силно, нуждата да се запазят силите им била още по-силна, и той неохотно решил да отложи наказанието за светотатството до момента, след като вече са се разправили както подобава с бледоликите.
Месецът на дадения им за подготовка срок се изнизал неусетно в тежки сблъсъци между фракциите. Грубо казано, около три-четвърти от населението били на страната на вожда си, а останалите били за Нокики. Несъответствието в цифрата, обаче, било главно нарушено от включването на повечето младежи в групата на Нокики, което означавало на практика почти цялата бойна сила и жар.
И така, въпросът продължавал да се придвижва, макар и с известни колебания на мненията насам-натам; и продължавал да се придвижва до момента, в който се върнал губернаторът, този път в далеч по-голям параход, за да ръководи емиграцията.
Останал очарован като намерил танакуатуанците готови. Двата плавателни съда съумели да се приближат близо до мястото на брега, където ги чакали Татаке с хората си, багажът им натрупан на купчини заедно с рибарските мрежи, балите и навитите им в черги вързопи, заедно с последните реколти от градините им и квичащите им прасета, които, завързани за по един заден крак, за да не избягат, стояли в мрачно очакване.
Губернаторът бодро стъпил на брега и жизнерадостно поздравил вожда. Бил приятно изненадан да намери жителите на този остров, не фигуриращ почти на никоя географска карта, които се ползвали от толкова отдавна с репутацията на „трудни“ хора, да приемат нещата толкова леко и спокойно. Не знаел, нито пък щял някога да разбере, че без усилията на командващия военния гарнизон да постигне по-добро разбирателство с хората и да ги научи на нещо за нещата от живота във външния свят и по-особено влиянието му върху вожда, цифрата на хората, които биха отказали да му сътрудничат, по всяка вероятност щяла да възлиза на около сто процента.
Така, както се развивали събитията, той имал възможността доволно да се огледа наоколо (всъщност, не одобрил особено количеството вещи, които островитяните се канели да вземат със себе си, определил наум всичко това под един общ знаменател като „боклуци“, но присъщото му чувство за такт го възпряло да изрази мислите си на глас) и кимнал: