Губернаторът много се ядосал. Обърнал се към Татаке. За малко да му каже какво мисли за вожд, който не е в състояние да упражнява контрол върху собствените си хора, но и този път мъдро се въздържал, като вместо това остро попитал:
— Сега трябва да са останали не повече от шест души, нали, вожде?
Татаке кимнал.
Губернаторът от своя страна също рязко кимнал.
— Много добре. Предупредили сме ги. Нямам никакво намерение да рискувам живота на още някой от моите хора само и само за да спася няколко твърдоглави кретени. Ще трябва да поемат риска. — И се обърнал да се качи на баржата.
След половин час успешно минали покрай рифа, с танакуатуанците, тъжно струпани до перилата и двигателите на кораба превключили на пълен напред…
Скрити зад сянката на няколко дървета, останалите от съпротивителната група наблюдавали как корабът се отдалечавал и започнал да се губи от погледа им в посока северозапад.
Когато се смалил до точка, останалата част от групата, трима мъже и една жена, започнали да стават неспокойни, след като осъзнали, че отдавна нищо не са яли. Тихо се измъкнали оттам.
Нокики нищо не усещал — нито присъствието им, нито отсъствието им.
Скоро дори и точицата се изгубила на хоризонта: не се виждало нищо друго, освен обширния пуст океан.
Птичките замлъкнали. Слънцето внезапно залязло и настъпила тъмнина. Сред храстите започнали да прехвърчат светулки. Луната изгряла с лунен път, който искрял във водата като сребро. Нокики продължавал да седи неподвижно.
Тъмните му очи били отправени към една неподвижна точка на лунната пътека, но не я виждали; в ума му се явявали картини от далечното минало и далечни места. Виждал флотилиите от канута и плаващи селища от колиби, които пренесли предците му през хиляди километри океан. Спомнял си имената на островите, където се били отбивали по за няколко години, за едно, две или три поколения, докато младежите не станели неспокойни, за да се отправят отново към вечното търсене на рая.
Виждал пред себе си големите военни канута. Плавателни съдове, които били в състояние да се плъзнат покрай брега с помощта на петдесет гребла, за да свалят на сушата воините, които носели всичко преди тях. Имена на извоювани победи, на героите, които са ги спечелили, чествани с песни и танци, звънтели в главите на всички момчета, докато не пораснели. Сега звънели в главата на Нокики…
Такъв бе начинът на живот, присъщ на народа му. Винаги е бил такъв, през цялото време, откакто Накаа изгонил мъжете и жените от щастливата земя: откакто започнали да бродят из океана, да се бият и отново да пътуват във вечно търсене на изгубения рай.
Дори и идването на бледоликите в началото не променило особено начина им на живот, но скоро след това, с нарастваща бързина, те променили целия свят. Със силата на оръжията си взимали териториите, които искали, заедно с хората, живеещи на тях. После започвали да налагат свои собствени закони, като ги натрапвали вместо традициите, както натрапвали и своя лъжеморален Бог над старите, утвърдили се вече богове.
Хората позорно се поддали на влиянието им. Чули се малко и то съвсем слаби протести. Повечето послушали бледоликите и се подвели по чуждестранните им стандарти. Позволили да изтръгнат из основи собствените им обичаи и да ги потъпчат, пренебрегнали обредите и ритуалите си, престанали да почитат тотемите си. Беше ли чудно тогава, че обидените духове на предците им с презрение и изпълнени с отвращение ги отхвърляха?
Постепенно на Нокики му станало ясно, че влошаването на положението на народа му е започнало със завземането на Танакуатуа. Бяха пристигнали там по традиционния начин на преселенията си и по старинен обичай бяха слезли на брега, за да превземат острова с присъщата им смелост. Но сега проумял, че тогава за последен път са показали храбростта си: краят на една епоха…
Първоначално идването на бледоликите бе преобърнало света наопаки и старият начин на живот бе станал невъзможен. Но което бе още по-лошо, усещал в Танакуатуа някакво зло; влияние, което бе отнело на хората жизнеността и духа им.
Смелостта и добродетелта им лека-полека били потъпкани. Един-единствен път се разгорели за кратко и им донесли славната победа от 1916 година. След това отново затихнали, докато, малко по малко, те се бяха превърнали в малодушните безхарактерни създания, които бе наблюдавал да се качват безропотно на кораба днес.
Бе изгаснала и последната им искра гордост и достойнство. Смелостта на предците им бе отишла напразно, славните им победи се бяха оказали без никакво значение, гласовете на духовете им останаха нечути, потомците им най-унизително се бяха предали. Бе настъпил краят.