Лунната светлина блестяла по бузите на Нокики. Светела върху сълзите от обзелия го срам и безпомощен гняв; сълзи на реквием за героите, загинали напразно, за един западащ народ, за честта, останала неизползвана, за един свят, изчезнал завинаги…
Другите четирима се върнали на следващата сутрин. Тримата мъже мълчаливо седнали на почетно разстояние. Жената се приближила и му предложила храна на подложка от листо и вода в издълбана черупка от кокосов орех.
Скоро след изгрева на слънцето петимата се върнали заедно в празното село. Нокики вече си бил поставил най-хубавите костни орнаменти в ушите и носа. Стоял изправен като статуя в колибата си, докато жената боядисвала тялото му в червено и бяло с традиционните цветове на племето. Накрая нарисувала на гърдите му паяк — тотемът на клана. Когато свършила и с това, той си сложил огърлицата от зъби на акула, веригата от черупка на костенурка, нанизите от мъниста и раковини и забил резбован гребен в косата си. После си завързал покрития с мъниста колан и прикрепил към него дълъг нож. След това излязъл от колибата и се запътил към двата хълма.
Избрал едно място на половината път към свързващата седловина и го отбелязал с бял камък.
— Ето тук — рекъл той на мъжете, — ще издигнем олтар. — Обърнал се и към жената. — Жено — казал, — отиди сега до Дървото на Смъртта и ми изтъчи рогозка от листата му.
Тя го изгледала втренчено в продължение на няколко секунди, после навела глава в знак на поклон към него и се отдалечила. Четиримата мъже се заловили да събират камъни.
До обяд свършили с олтара и седнали да си починат. След това Нокики отбелязал пред олтара участък с размерите на гроб и започнал да копае. Не позволил на другите да му помогнат, затова те след малко тръгнали да търсят храна.
Нокики бил свършил работата си, когато жената се върнала. Тя погледнала какво е направил, после въпросително извърнала поглед към него. Той не промълвил нито дума. Жената разгънала рогозката, която била изплела от листата на едно дърво и я положила върху открития гроб.
Скоро след като се стъмнило, четиримата си легнали, но Нокики не спял. Седял, както бил седял и предната нощ, с обърнат към океана поглед, като отново виждал пред себе си огромните салове, плаващите колиби и военните канута, носени поколение след поколение към неустрашимата си одисея, наблюдавал ги как се превръщат в духове и след това потъват в нищото.
Нокики се изправил, докато небето било още сиво. Приближил се към олтара и му поднесъл жертвоприношенията си. След това седнал с подгънати под себе си крака и лице, обърнато на изток към oлтара и отворения гроб зад него, в очакване идването на О, Богът на изгряващото слънце.
Когато първите слънчеви лъчи осветили облаците високо в небесата, Нокики започнал да пее. Гласът му събудил другите, те се размърдали, седнали и го загледали.
Песента свършила. Нокики се изправил, протегнал ръце към едва показалото се слънце и започнал високо да моли Бог О, а чрез него и останалите богове да дадат благословията си за предстоящата постъпка на покорния им слуга. Спрял за миг, като че ли в очакване на отговор, след това кимнал два пъти и започнал работа.
В името на О и всички по-низши богове, той проклел остров Танакуатуа за това, че е причинил упадъка на народа му. Проклел го от север до юг и от изток до запад, от върховете на двойните му хълмове до края на ниския му прилив. Проклел почвата и скалите му; топлите и студените му водни извори; плодовете и дърветата му; всичко, което тичало или пълзяло по него; всичко, което скачало по него или прелитало над него; корените в земята му, живота в каменистите езера. Пожелал проклятието му да важи през деня, както и през нощта, в хубаво време, както и по време на суша, дъжд или буря.
Слушателите му никога до този момент не били чували толкова наситено и цветисто проклятие, което много ги уплашило.
Но Нокики още не бил свършил. С помощта на О се обърнал към самия Накаа, този, който раздава правосъдие, съдията, пред когото всички мъже и жени трябва да преминат, когато напускат този свят и се запътват към света на сенките и призраците.
Горещо помолил Накаа да обяви остров Танакуатуа завинаги табу за всички хора; да обяви, че ако някога отново се опитат да се заселят на него, те трябва да се разболеят и да умрат, да изсъхнат до такава степен, че прахта им да се разнесе от вятъра и да не остане никаква следа от тях; и когато душите на тези хора дойдат при Него да бъдат съдени, той да не ги допуска до Щастливата земя, а да ги накара да страдат, както страдат всички нарушители на нещо забранено, като горят забучени на коловете в ада во веки веков.