— И ти вярваш, че нещата стоят по този начин, вожде? — запитало длъжностното лице.
Татаке кимнал.
— Да.
— Всичките ти хора ли мислят така?
Татаке се поколебал.
— Някои от младежите се съмняват — признал той. — Откакто сме тук, християнската религия стигна и до тях, та сега престанаха да вярват в каквото и да било — обяснил той.
— Значи може поне те да изявят желание да се върнат на Танакуатуа?
Вождът изглеждал изпълнен със съмнение.
— Възможно е, но дори и без табу, какво ще правят там няколко младежи? Защото с тях няма да отидат никакви жени. Не — продължил той, — това, което говорят сега е, че след като няма как да се вдигне табуто, за да можем всички да се върнем на острова, трябва да постъпим като предците ни — да си намерим нов остров и да го извоюваме.
Длъжностният офицер поклатил глава.
— Времената не са такива, каквито бяха, Татаке.
Татаке тъжно кимнал в знак на съгласие.
— Но това ще е по-добрият изход за нас — рекъл той. — Тук хората ми малко по малко започват да се деморализират.
Длъжностният офицер не могъл да отрече това.
— Няма ли някакъв начин, някакъв вид изкупление, който да помогне да се премахне табуто?
Татаке свил рамене.
— Този въпрос ми задават и някои от младежите. Те не разбират. Това идва от християнските приказки за опрощението. Накаа не прощава. Когато е издал присъдата си, значи я е издал завинаги. Табуто си остава табу.
— Разбирам. Тогава какво смяташ ти, вожде, че трябва да се направи?
— Мисля, че правителството носи вина за това, което стана с острова ни. Затова смятам, че правителството трябва да ни даде друг остров на негово място — хубав остров — и да ни помогне да се преместим там. Съвещавали сме се по този въпрос. Решихме, че ако правителството не се съгласи да направи това за нас, трябва да изпратим при кралицата човек, който да й разкаже как служителите й чрез измама са ни накарали да напуснем родния си остров Танакуатуа и след това са ни оставили на това място да деморализираме.
Положението било безизходно и всичко можело да се проточи далеч по-дълго, ако не съвпаднало с непредвиденото посещение на пътуващ член на Парламента, който също така подмолно бил и член на опозицията. Случайно чул оплакването на танакуатуанците по време на краткия си престой в Мидсамърс и това до такава степен го заинтригувало, че чак започнал да потрива ръце.
— А-ха — възкликнал той, след като чул една, две версии за ситуацията. — Много добре. Очевидно тези нещастници първо са били принудени със сила да напуснат острова си заради изпитания на бомба и все още ги държат тук, което не им харесва, а единствената алтернатива, предлагана им от Министерството на колониите е да се върнат на своя остров, въпреки информацията, че мястото е било заразено с изтекла радиация. Напълно естествено, че не искат да се върнат. И кой би могъл да ги обвини? И аз нямаше да искам да се върна, ако бях на тяхно място. А не бих искал и те да се върнат там при тези обстоятелства. Нито пък биха го искали още няколко милиона души, ако знаеха за това… Оформя се хубав случай. Трябва само да го обхвана от всички страни. Чудесна история наистина.
Случаят, обаче, изобщо не стигнал до Камарата на общините. Колониалното министерство купило Танакуатуа от бившите му жители с помощта на бързата и навременна намеса на Министерството на финансите срещу доста закръглена сума, на хартия. С този кредит след това договорило покупката на остров Иму. Жителите на Иму не получили голяма сума в брой, но получили безплатен транспорт до богат резерват на по-голям и по-плодороден остров — същият резерват, всъщност, който обитавали танакуатуанците през последните десет години.
Разрешението на проблема се оказало доста задоволително за всички. Истина е, че няколко от по-неспокойните младежи от племето на Татаке не престанали да изтъкват, че ако правителството не им било взело с измама и чрез сила острова, табуто изобщо нямало да съществува, но повечето от хората му били склонни да го приемат фаталистично като дело на боговете и били готови да извлекат най-доброто от Иму, който поне бил техен собствен остров, а не просто резерват сред чужденци и непознати.
Колониалното министерство също останало доволно от това разрешение на нещата. Било избягнато повдигането на неудобен въпрос и сега, като собственик на географски неудобно разположения остров Танакуатуа (както и Оахому, който също се възползвало от възможността да закупи тогава) можело да попречи на повторното заселване там. По този начин, след като останали ненаселени, можело официално да планира отделянето им от групата на Мидсамърс, за чиято администрация те никога не се били явявали нещо повече от географско неудобство и досаден никому ненужен въпрос.