Създадохме известна рутина на действията си. Чарлс всеки ден обикаляше палубата, за да се поддържа във форма. Дженифър Дийдс всеки ден обучаваше децата на семействата Бринкли и Шатълшоу, което явно доставяше удоволствие на всички. Госпожа Бринкли всеки ден се разполагаше удобно в шезлонга си и започваше безкрайното си плетене, като приятелски разговаряше с всички, приближили се междувременно към нея. Джереми Брандън и Том Конинг се редуваха в усилията си кой кого да бие на тенис. Мерилин Слайт флиртуваше с мъжете поред, очевидно с цел да се помири със съпруга си след поредната кавга между тях. И така нататък.
Случи се така, че един следобед, когато се намирахме някъде по средата на Тихия океан, размених няколко думи с Камила. Другите се намираха под навеса на кърмата, оставяйки ни всеки на заниманието си. Аз четях, а Камила бе потънала в съзерцание на океана, поне за известно време, но когато вдигнах поглед, за да обърна една страница, установих, че е пренасочила вниманието си към мен и ме гледа леко намръщено. Това поне малко подобряваше отнесения й поглед. Попитах:
— Мога ли да помогна с нещо?
Тя започна да клати отрицателно глава, след което явно промени решението си.
— Да. В края на краищата вие бяхте този, който започна да ми задава въпроси. Имате ли нещо против и аз да ви задам няколко? — Продължи, без да изчака отговор. — Разбирате ли, озадачават ме някои неща. Как стана така, че човек като вас се забърка в подобна история?
— На този въпрос не е трудно да се отговори — уверих я аз. — В основни линии, защото смятах, че си струва да се направи, или поне да опита човек.
Тя бавно кимна, като не откъсваше поглед от очите ми.
— Искате да кажете „смятах“ или че все още продължавате да смятате? — лукаво запита тя.
— Не бих се отказал преди да съм започнал, нали? — отвърнах. — А вие?
Тя не отговори на въпроса ми. Вместо това каза:
— Това, което не разбирам, е аматьорската страна на нещата. Употребявам този термин, за да използвам по-любезна дума. Изглежда, че във всичко това са вложени много пари.
— Имаше няколко начина да се подходи към въпроса — обясних й аз. — По едно време лорд Ф. обмисляше идеята да създаде нов град, нещо като миниатюрна Бразилия и да го подготви да подслони избраните. Но разходите за подобно начинание биха били огромни, а и дори да предположим, че е бил в състояние да посрещне тези разходи, щяха да останат много малко пари за осигуровки и фондации, които той счита за много важни, особено през първите години. Без съществени средства за тези цели, градът може завинаги да остане ненаселен и съществува опасността да се превърне в своего рода паметник — пуст град на края на света, известен като „Прищявката на Фоксфилд“. Друга възможност е да използва контрактори, които да изпълнят по-неамбициозен план, ръководени от напътствията на първите заселници. Това би било осъществимо, макар и скъпо, но той го отхвърлил като възможност главно на основанието, че би довело до нежелателната прилика с миньорски граничен град, с атмосфера и дейности, трудни за унищожаване впоследствие. Така че явно е искал да не започне погрешно, а това, което го е подтикнало към скромно начало на инициаторското му начинание, е била именно идеята да създаде общност, която да е с приемливи условия и жизнени стандарти.
— Значи така — отвърна замислено тя.
— Правили са го и преди. И по-малки кораби от този са закарвали до Америка първите преселници, успели да превърнат пътуването си поне в материален успех. Нещастието им дошло от големината на мястото, което предизвикало нуждата от повече работна ръка, каквато и да било работна ръка, без оглед на разходите. Не трябва да започваме с брадва, ръчен трион и лопата — трябва да ни се осигури по-добра възможност… Освен това — продължих аз, — той смятал, че изграждането на една общност въз основа на друга, ще има психологическа стойност. Ще е по-добре интегрирана, ще изработи своя собствена законова и морална система, ще усети гордостта от това, което е изградила и ще се създаде чувство на солидарност, което ще я принуди да действа съвместно с външни влияния, които не може да не се почувстват от време на време.
Тя размисли известно време.
— Да, разбирам, че теоретично звучи доста добре, но едва ли става въпрос именно за нас, нали?
— Не знам. Повечето от нас не са от калибъра, който имахме предвид — признах аз, — но не е лесно да се убедят най-способните хора, дори и да са съпричастни към проекта ни и да изявяват желание да участват в него, да се откажат от вече поетите си ангажименти, да продадат къщите си и да се втурнат слепешком към другия край на света в изпълнението на мъгляво формулирана цел. Повечето хора са склонни да се задоволят с това, което имат на разположение. А и, в края на краищата, ние сме просто една инициаторска група. Веднъж след като се установим някъде и се заловим с нещо конкретно, веднъж след като проектът успее да се изправи на крака, може би ще започне да привлича повече желаещи да участват в него.