— Когато казах на баща си, че възнамерявам да се включа, той му даде максимум три години живот — отбеляза тя.
— Имате предвид, за да се провали ли?
— „Не за пръв път се изпробва подобна инициатива — отвърна той. — След около три-четири години обикновено се провалят.“
— Защо сте дошли, ако вярвате в това?
— Защото исках да се махна и, както ви казах, защото мислех, че ще е интересно. А вие защо дойдохте?
Казах й. Тя ме изгледа внимателно.
— Оставате си романтик — заяви учудено тя. — Все още сте в състояние да мечтаете.
— Докато вие, на двайсет и шест годишна възраст, сте вече остаряла и разочарована, т.е. лишена от илюзии, така ли?
— Да — отвърна тя. След известна пауза добави: — Не искам отново да повярвам. Достатъчно са ме наранявали досега. Но надеждата като че ли не трябва да се обвързва до такава степен. Човек може да продължава да се надява и отстрани. Би било още по-интересно да се види как надеждите на човек придобиват форма, не е така болезнено, ако не се сбъднат.
— Искате да кажете, че сте дошли просто от добри чувства ли? — предположих аз.
— И изпълнена с желание да свърша добра работа, надявам се. Но вярата… не, нямам желание да сведа нещата до същото старо положение „Хората, в ролята на богове“ е твърде изкусителна цел за опозицията.
— Добре — съгласих се аз. — Като се замисли човек, в този свят са направени много добри неща без да е налице необходимата вяра — единствено възнаграждението не е толкова добро, имам предвид не в буквалния смисъл на думата, разбира се.
При други разговори научих повече за нея. Разбрах, че е кандидат на науките и че има право на титлата „доктор“. (Въпреки че никога не я бе използвала, освен при официални случаи, отчасти поради факта, че англичаните винаги при споменаването на думата „доктор“, когато не става дума за медицинско лице, смятат, че се разиграва маскарад и отчасти, защото имала чувството, че титлата придобива застрашителен вид, поставена пред женско име). След като се дипломирала и получила научната си титла, бе работила известно време на държавна работа в правителствената научно-изследователска лаборатория върху различните клонове от науката за вредителите и паразитите в селското стопанство. После, по причини, които не пожела да уточни, била пренасочена да се занимава с полева работа. Тя първо я отвела в Западна Африка, за да проучи навиците и начина на живот на някаква заплаха за реколтата от кокосови орехи там; след това до един остров в архипелага Чагос в Индийския океан, за да изследва някакъв вид болест по растенията, засягаща дърветата, раждащи индонезийски плод, както разновидността Antocarpus incisa, така и, колкото и странно да прозвучи това, Encephalartos caffer, ми обясни тя. След това прекарала у дома си една година, за която нищо не ми разказа. Предположих, че сега гореше от нетърпение да проучи какви вредители и паразити може да са се появили на остров, който е бил оставен в пълна изолация в продължение на двайсет години.
След като разговарях с нея, взех да проумявам защо Уолтър я е взел с нас, въпреки съмнението й в успешното осъществяване на Проекта. Отнесеният й поглед напълно изчезваше в мига, в който започнеше да говори по специалността си и човек оставаше убеден в знанията и способностите й.
Последното пристанище, в което се отбихме, бе Уиджанджи (Уи-йан-йе), столицата на Мидсамърс и единственото им пристанище. Останахме там няколко дни и когато отплувахме, взехме с нас около двайсетина островитяни, наети на място, за да ни помогнат при свалянето на запасите ни на Танакуатуа.
Камила остана изненадана от желанието им да дойдат с нас. Бе прекарала времето си на брега на Уиджанджи в усилие да научи всичко възможно за Танакуатуа, както в общия смисъл на думата, така и в собствената й професионална област. Наученото й бе предоставило доста обширно поле за размисъл.
— Както чух, мястото е било доста сериозно прокълнато — ми каза тя. — Всеки туземец, който изяви желание да стъпи на него, трябва да е или прекалено просветен или да е напълно сигурен, че се ползва с някакъв вид защита.
— Или може да е декадент? — предположих аз.
— Включих това в термина „прекалено просветен“ — отвърна тя. — Интересно ще е да се види, като стигнем там, до каква степен са успели да надраснат първобитността си.