Два дни след този разговор пристигнахме на острова.
На пръв поглед Танакуатуа приличаше на идеалната съживена романтична туристическа реклама. Снимките ме бяха подготвили за формата му, но не и за цветовете и колорита му. Те бяха направо заслепяващи. Безкрайно синьото небе, на което от време на време можеше да се забележи по някое и друго разхвърляно бяло облаче, се отразяваше в синьозеленото кристално море. Островът приличаше на разрез между тях, направен с цел да ги раздели. Бял бряг с живописна зеленина над него и отвъд очакваната форма на двата еднакви хълма, сега две трети от тях потънали в зеленина, както и синьокафявия преобладаващ цвят на останалата част от острова. Първото ми впечатление бе неверието, че е възможно остров, който представлява такова съкровище, да остане толкова дълго необитаем; изглеждаше твърде красив, за да е истински.
Лесно преминахме протока между рифовете и бавно се придвижихме през лагуната. После двигателите замряха. След малко котвата се спусна във водата, като наруши настъпилото мълчание и отекна през лагуната като ехо. Няколко птици излетяха от островчетата в рифовете и закръжиха над нас с високи крясъци.
Камила ги погледна, застанала до мен на перилата на кораба, след което обърна поглед към брега. Намръщи се и промърмори повече на себе си, отколкото на мен:
— Интересно, толкова малко птици… Очаквах да излетят хиляди…
Започнахме работа по слизане на брега и пренасянето на багажа.
Скоро след като напуснахме Уиджанджи, един дериккран започна да вади от трюма напъхани един в друг контейнери и да ги изхвърля на палубата. Сега първата ни работа бе да ги отделим един от друг, да монтираме на всеки непропускащия въздух капак и да го хвърлим във водата. Там островитяните, които плуваха, като че ли са се родили във вода, ги разпределяха по групи и ги прикрепяха един към друг. В резултат, за изненадващо кратко време, се получи голям, шарнирен, способен да се държи на повърхността сал.
Идеята бе на Уолтър и бе доста сполучлива, защото като се вземе предвид огромния брой куфари, барабани, бали, чанти и вързопи, които започнаха да се изнасят от трюма, сигурно щяха да са необходими многобройни пътувания с лодка до брега и обратно, за да се пренесе целият този багаж, а някои от по-големите сандъци изобщо нямаше шанс да се поберат и в лодките.
Успяхме да натоварим сала след около два часа, завързахме за него на буксир една моторна лодка с мощен двигател, която започна бавно да се отдалечава от кораба и да се придвижва към брега. Онези от нас, които останаха на борда, бодро се развикаха и започнаха да махат на другите на сала.
Грандиозното придвижване трябва да е отнело около половин час, преди салът да стигне до брега и в този момент се случи нещо напълно неочаквано. Всички островитяни, покатерили се на предната му част, внезапно скочиха, зашляпаха през плитката вода и изтичаха на брега. Можехме да видим как Уолтър и Чарлс, останали на сала, им махаха да се върнат, но те не им обърнаха ни най-малко внимание. Продължиха да тичат, без изобщо да поглеждат назад, докато един от тях не спря и не вдигна ръка, когато се приближиха към първите дървета. Останалите също спряха и се наредиха около него в полукръг.
Водачът заговори, спря, след което направи жест с ръка. Те всички паднаха на колене с протегнати напред ръце, после при друг даден от него знак, се наведоха напред и останаха с лице към пясъка като при молитва. След малко човекът в средата отново се изправи на крака, вдигна ръце и застана неподвижно. Лицето му бе обърнато навътре към сушата, стоеше с гръб към нас, така че не можеше да се разбере дали говори нещо или не.
Успявахме да видим Уолтър и Чарлс, потънали в спор, все още на сала. Бе очевидно, че Уолтър иска да тръгне след островитяните. Чарлс го разубеждаваше с ръка на рамото му и то, явно, успешно, защото след малко Уолтър сви рамене и реши да изчака.
Синът на Чарлс, Питър, попита Дженифър Дийдс, застанала до мен на палубата:
— Защо правят това, Джени?
— Не знам — призна тя. — Хората имат различни обичаи в различните места по света. Може да го смятат за гостоприемно посрещане на нови жители на острова. — След известно мълчание добави: — По-скоро ми прилича на някаква церемония за омилостивяване.
— Какво значи това „омило…“, как го каза? — запита Питър.
— Ами, как да ти обясня, простите хора мислят, че светът е населен от множество духове, както и от хора — обясни тя. — Може да се боят, че на тукашните духове няма да им хареса нашето неканено идване на острова им. Така че няма да се изненадам, ако се окаже, че се молят на духовете на острова да не им се сърдят, че са ни довели, възможно е дори и да им искат разрешение да поостанат за ден-два. Прилича малко на обичая да се чука на дърво, за да се избегне урочасването; само че ние вече не взимаме подобни неща на сериозно, докато тези хора го правят и те наистина вярват във всичко това.