— Той сега се обърна, държи им реч — отбеляза Питър.
Точно така ни се струваше и на нас. Речта продължи дълго, след което и водачът се просна при другите на земята. Групата на няколко пъти се изправя на крака, след което отново коленичи.
— И така може да е — съгласих се аз. — От ограничената литература, която съм чел по въпроса, нарушителите на наложено табу се нуждаят от всички духовни разрешения, до които могат да се доберат. Да се надяваме, че те са ги получили. Ако не, вече виждам как ни очаква стачка и куп тежка работа за вършене.
Очевидно беше така. Цялата церемония продължи около двайсет минути и след това прекъсна. Островитяните се върнаха на сала и започнаха да разтоварват багажа, като че ли не бе имало никаква интерлюдия.
Чарлс Бринкли влезе в ролята на брегови ръководител, като контролираше подготовката на мястото, където щяхме да пренощуваме, организираше подреждането на сандъците по такъв начин, че да могат да се покрият с брезент, за да се направи нещо като спално помещение, докато не монтираме сглобяемите къщи.
Госпожа Бринкли също се изяви като роден организатор и експедитивно пое ръководството в изграждането на полева кухня. Джейми Макингоу надзираваше свалянето на машините и строителните материали, като пусна в движение един трактор, за да придвижи по-големите куфари и сандъци. Ние, останалите изпълнявахме това, което ни се казваше да правим, доколкото бяхме в състояние и докато бе светло. След това се качихме на сала и се върнахме на кораба „Сюзана Дингли“.
След вечеря излязох на палубата, където намерих Камила да разглежда тъмното петно на острова на светлината от безбройните ярки звезди и изгряващата луна.
Островитяните като че ли пееха нещо на предната палуба. Един глас се редуваше с хорово пеене. Гласът пееше или рецитираше с патос под акомпанимента или ритъма на барабаните, след което към него се присъединяваха и останалите. Хоровите пения не се повтаряха едно друго; песента бе понякога жална като оплакване и печал; веднъж-дваж заприлича на бодра и жизнерадостна мелодия, но през повечето време преобладаваше тоналността на ридание и вопли. Ритъмът на барабана се променяше след всяка песен и самотният глас отново поемаше сагата си. Искаше ми се да можех да разбера какво казваха.
Слушахме мълчаливо, докато свършиха и започнаха да разговарят помежду си.
Камила кимна с глава към острова.
— Какво мислиш за него? — запита тя. — Това ли очакваше да видиш?
— Красив е — отвърнах. — Но ме плаши. Толкова обилна растителност и толкова мощна. Всичките тези растения, които трябва да се борят едно с друго, за да оцелеят, а сега и ние трябва да се борим с тях. Голямо заплетено кълбо, което явно ще трябва да се разчисти с усилена работа, а после ще се налага и да се поддържа чисто.
— По-трудно ли се очертава, отколкото си предполагал?
— Да, мисля, че да… поне докъдето съм си го представял. Не си спомням да съм навлизал в подробности. Всъщност, дори прескачах началото. Склонен бях да мисля за по-късния етап.
Тя ме погледна.
— А, да. Един вид Аркадия. Просторна, хълмиста, осеяна с дървета сцена със стада овце, пазени от доволни овчари, които свирят на гайди и тук-там по някой голям град, бял, строг и красив.
— Е, не чак дотам — прекъснах я аз. — Романтиката ми се простира единствено в рамките на нашия век.
— Не бих била толкова сигурна в това — отвърна тя. — Както и да е, един от проблемите на времето ни е, че хората се научиха да покровителстват природата. Възможно е това да е за предпочитане пред гафа от миналия век за майката природа, но е точно толкова нереалистично. Май не е излишно човек да се изправя от време на време пред фактите от живота, това поне ще го накара да разбере, че в нея също се извършва борба; че е нужно малко повече от това да разклатиш чекова книжка в ръка, за да създадеш „богоподобни хора“.
Нямах намерение да влизам в спор с нея относно богоподобните, затова попитах:
— А ти как го намираш? Отговаря ли на очакванията ти?
— Мисля, че да. Въпреки че досега не съм успяла да се доближа до брега на повече от няколко метра разстояние. Може вторичната растителност да е малко по-гъста от това, което очаквах, но в общи линии, отговаря на очакванията ми. С изключение на птиците… Това е нещо, което не разбирам. Тук трябва да има милиони птици… — Тя замълча, като размисляше. — Изглежда и цветята са малко, но това може да се дължи на редица причини. Нищо чудно да си е чисто местна особеност.