— Като се абстрахираме от това, отговаря ли на представата ти за място, необитавано от хора, които да развалят равновесието в природата? — поинтересувах се аз.
Тя не заговори веднага. След малко каза:
— Ако изразявах мислите си с подобни фрази, нямаше да съм на тази работа.
Думите й ме озадачиха за миг, докато проумея какво иска да каже.
— Равновесието в природата? Сигурен съм, че изразът е доста разпространен.
— Да, би могло така да се каже, но същевременно е и злонамерен.
— Не разбирам защо. В края на краищата достатъчно сме я разваляли, за да променим половината свят през последните едно-две поколения.
Тя търпеливо отвърна:
— Злонамерен, защото е зловреден и напълно погрешен. Да вземем като начало идеята, че човек може да навреди на това, което вие наричате равновесие в природата. Та тя е направо арогантна. Тя предполага, че човекът е нещо различно от природните процеси — отново се връщаме на темата „богоподобният човек“. Човекът е продукт на природата, по всяка вероятност е най-усъвършенствания и влиятелен специмен, но се е появил в резултат на природните процеси. Той е част от тези процеси. Каквото и да направи, то трябва да е част от присъщия му природен характер или в противен случай е нямало да бъде в състояние да го направи. Не е и не може да бъде неестествен. Човекът, с присъщите му способности е толкова продукт на природата, колкото са били едно време и динозаврите. Той е инструмент на природните процеси. На второ място няма такова нещо като „равновесие в природата“. То не съществува и никога не е съществувало. Това е мит. Измислица на желанието за стабилност — на опита да се редуцира света до чисто, статично, следователно разбираемо и предсказуемо място. Той е част от понятието за божествено определен ред, при който всичко има свое място и цел, а на всеки човек е определено местоположение и му е възложена задача за изпълнение. Идеята за природното равновесие датира от произхода на магията, която е балансирана от бялото вляво и от черното вдясно, доброто е разграничено от злото, небесните ангели от легионите на сатаната. Пишеше в една статия, че „небалансираните сили загиват в празното пространство“. Опитът да се редуцира един явно хаотичен свят и да се въведе в него ред чрез понятието за балансираните сили се прави още от най-древната ни история и продължава да се прави. Не преставаме да се ровим в ума си в търсене на причини и разум, защото разумът и равновесието ни създават илюзията за стабилност, а самата мисъл за скрита някъде стабилност поражда усещане за спокойствие и уют. Търсенето на стабилност е най-постоянното и най-безполезното търсене от всички.
Останах поразен от думите й. Очевидно я бях настъпил по болното място или най-малкото бях отприщил отдавна задържана страст към преподаване. Нямах нищо против даскалския й маниер, особено когато идваше от такава достатъчно млада, за да ми е дъщеря, дама, но тя още не бе свършила. Продължи да ме поучава:
— Природата е процес, а не състояние, непрекъснат процес. Стремеж към запазване на живота. Няма разновидност, която да има правото да съществува; тя просто притежава своята способност или неспособност да се приспособи. Оцелява чрез нагаждане на плодовитостта си към силите, заплашващи я с разрушение. Може понякога да ни се струва, че сме постигнали равновесие, колебливо и нестабилно равновесие, но в действителност не е така. През цялото време съществува промяна — промяна на конкурентите, промяна на околната среда, промяна на еволюцията и рано или късно някои от разновидностите ще се окажат неподходящи и ще бъдат заменени с други. След като влечугите са доминирали света в продължение на милиони години, те са били изместени от бозайниците. Които от своя страна неотдавна са били покорени от супербозайника, а именно човекът. И все пак хората продължават нагло да говорят за „запазване на равновесието в природата“. Невъзможно е, а и дори да бе възможно, защо да не е бъде тогава мезозойското „равновесие“ на гигантските влечуги след като това важи за всеки период, нуждаещ се от „съхранение“? И защо трябва сегашното състояние да се смята за много по-ценно от миналото или бъдещото?
— Разбира се — успокоително се обадих аз, като се възползвах от възможността да я прекъсна, — загадката на грижата за настоящето се крие в усъвършенстваните методи на разруха — инсектицидите и така нататък, както и в неспособността да се определят страничните ефекти от приложението им. Не се ли дължи това на бързината, с която се върши всичко в днешни дни, когато можем да изтребим цяла една разновидност за около година и да започнем да усещаме страничните ефекти от действието си едва, като е станало вече твърде късно? Струва ми се, че това е друг начин да се обясни пустинната област в западните щати.