— Може и така да е — съгласи се тя. — Но преценката при използването им трябва да е интелигентна, а не сантиментална. Зад по-голямата част от подобни разговори за „равновесие“ долавям старата идея, че „Майката Природа най-добре знае какво прави“. Оставете всичко на нея, не й се месете в работата и тя сама ще се погрижи за нас. Което, естествено, е пълна глупост. Това е понятие, което е могло да възникне единствено в едно уютно, добре задоволено общество, което е забравило какво означава да се бориш за съществуването си. Природата не е майчински настроена към нас, тя е с червени зъби и остри нокти, тя лакомо поглъща храната си и няма свои любимци. Засега сме се разположили удобно, но няма да е за дълго. Същите закони, които важат за различните разновидности, които си изкарват прехраната, ще започнат да важат и за нас. И когато това стане, повече няма да чуваме за благосклонната Майка Природа. Без знанията, с които разполагаме, по въпроса как да манипулираме природата, за да задоволим собствените си нужди, населението на света днес вече би започнало да умира от глад, ако изобщо се бе появило на бял свят в такъв случай. Единствената разлика между нас и другите разновидности е, че разполагаме с по-усъвършенствани уреди и апарати, за да ги дебнем и улавяме и с които можем да принудим природата да работи за нас и в наша полза. Като се махне това, за нас важат същите правила, както и за всички останали. Нищо не ни дава право да предполагаме, че може да се „запази равновесието в природата“, като човекът същевременно удобно се разпорежда, за което всъщност става дума във всичко казано дотук.
Отправихме поглед през водата към тъмносинята маса на острова.
— Ами — започнах аз, — ако човек отдели достатъчно време, за да се замисли, предполагам, че съществуването на живота изобщо ще започне да му се струва безсмислено и глупаво. Ражда се една планета, охлажда се, създава живот и умира. Е, и какво от това?
— Какво наистина? — повтори тя. — Съществува единствено силата на живота, патриотизмът на разновидностите. А тя е сляпа. Присъща е както на най-висшите, така и на най-низшите организми… неразбираема и за едните, и за другите…
— Как ти, като биолог, виждаш бъдещето на света?
— Не мога да прозра толкова надалеч. Животът е пълен с непредвидими нещастни случаи и катастрофи. Изглежда, че човекът е стигнал предела си в еволюционно отношение. Но той далеч не е окончателно изчерпан. Кой може да каже? Възможно е да създаде нов вид и дори да му позволи да се развие и оцелее. Възможно е многократно напълно да се изтрива от лицето на земята и всеки път да започва отново, като се превръща в ново създание. Или може да го измести някоя друга разновидност… просто да го бракува като ненужен; като още един от неуспешните експерименти на природата. На пръв поглед, каквото е положението в момента, не виждам особено бъдеще за него.
— И никакви за богоподобните хора. Плюс слаби перспективи за осъществяването на този Проект.
— Не знам. Както казахте, нещата се развиват много бързо в наши дни и както споменах, стават доста непредвидими, така че има време през следващите две-три хиляди години да се направят още много неочаквани открития. Само заключих, че няма изгледи човекът да го очаква някакво особено бъдеще при настоящото положение и състояние на познанието. Едно откритие, например, в областта на контролираната наследственост, би могло да промени целия ни възглед за живота.
— Е — отвърнах, — да се надяваме. Да отидем дори толкова далеч, че да се надяваме проектът на лорд Ф. да е успешен и именно тук някой ден да се направи нужното откритие.
— Наистина вярвате в това, нали? — отбеляза тя.
— Вярвам, че е възможно. Всички неща водят началото си отнякъде. Национализмът става твърде тесен, твърде ограничен. Развитите умове започват да усещат нуждата от място, където да могат да живеят и работят, както и да обменят идеи помежду си без ограничения. Някой ден ще си построят такова място, което ще е един вид център на ума, както се изрази Лорд Ф. Това би могло да се окаже именно такова място, след като веднъж го дообработим и му дадем време да се развие. А и защо не?
Загледа се известно време във водата, без да говори, след това продължи:
— Идеята наистина е прекрасна — призна тя, — но още не й е дошло времето. Светът не е дорасъл, за да я понесе и приеме.