— Може да сте права. Но мисля, че си струва да опитаме. Да създадем нещо като световен университет, Мека на всички таланти, и ако този път не успеем, поне другите ще има какво да научат от провала ни и следващия път, или по-следващия, ще успеят. Негова светлост може да е суетен човек, дори и доста глупав, но идеята му е по-велика, отколкото някога е допускал. В края на краищата, ако й е писано да успее и един ден съумее да хване юздите на познанието, ще се превърне във велика сила. Ще се ползва с авторитет. Като обединяваща сила може да успее там, където не успя Лигата на нациите, както сега не успяват и Обединените нации.
— Вие сте романтик, и то голям — рече тя.
— Може би — признах аз, — но обединяването трябва да стане по някакъв начин, в противен случай ни очаква разруха. Изглежда, че демокрацията не дава очакваните резултати. Не Обединените нации са тези, които не позволяват на разрухата да ни обхване напълно, а равновесието на властта. Може би автокрацията, автокрацията на знанието, може да се окаже по-полезна и ползотворна…
Поговорихме още около час. Новата луна се издигна високо в небето, като осребри морето и превърна острова от тъмна маса в искряща форма, която като че ли започна да се носи по водата. Забравих за празнотата на всичко, за занемареността, задушаващата се растителност. Виждах в ума си всичко красиво подредено, засято, обработено, островът прорязан от широки магистрали, покрит с красиви сгради, където се извършват непостижими за ума ни открития. Гледката бе величествена — жалко за нея…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Количеството складови запаси, разположени на брега, изглеждаше доста внушително. Наложи ни се в продължение на пет дни да работим непрекъснато от призори до смрачаване, за да подредим всичко, но най-накрая успяхме. Сбогувахме се с капитана и екипажа на „Сюзана Дингли“, наблюдавахме как корабът внимателно си проправя път през протока между рифовете, чухме как сирената му триумфално изсвири три пъти, след това го видяхме да завива на северозапад и да се изгубва в далечината. Трябваше да минат шест месеца, преди да се завърне с нови запаси и, както се надявахме, с нови кадри за Проекта. Дотогава щяхме да се оправяме с онова, което имахме.
Забележително бе колко осезаемо изпитахме чувство на пълна самостоятелност. Докато корабът стоеше на котва в лагуната, по някакъв начин бяхме свързани със света отвън, но когато той се изгуби отвъд хоризонта, ни обхвана чувство на пълна изолираност. Всички го усетиха, дори и децата. Изведнъж доловихме, че замислено се оглеждаме един друг, сякаш се виждахме за първи път, като че ли за първи път осъзнавахме реалността на ситуацията.
Що се отнася до мен самия, аз чувствах нещо повече от пълна изолираност. Чувствах, че островът вече не е неутрално занемарено място, застинало в очакване някой да го сложи в ред. Изглеждаше ми променен. Струваше ми се, че престана да бъде пасивен, а се превърна в активно същество, в предизвикателство. Като че ли настръхна в съпротивлението си, дори потъна във враждебност. Започнах да се чудя дали това е в резултат, че знаех за проклятието и това знание подсъзнателно работи някъде в мозъка ми, като събужда древния страх от проклятия… Естествено, всичко това бе съвсем нелепо и абсурдно. За да може едно проклятие да бъде ефективно, човек трябва да вярва в ефективността му, а аз със сигурност не вярвах. И все пак имах чувството, че островът е изпаднал в мрачно и враждебно настроение…
Не знам дали другите са изпитали подобно чувство, но заминаването на кораба изведнъж ни остави всички с понижен дух и Чарлс бе този, който се опита да го повдигне.
Те с Уолтър вече бяха избрали подходящо място за заселването ни, бяха начертали плановете за него и бяха започнали да разполагат коловете за колибите. Сега Чарлс ни събра, заведе ни до определения за целта обект и ни обясни как ще бъде разположено всичко. Самоувереността му бе заразителна. Не след дълго всички започнахме да виждаме завършения строеж пред очите си и пристъпихме към задаването на въпроси. След половин час подтискащото настроение на изолираност, което ни бе обхванало, ни напусна и се развеселихме. Върнахме се към временното ни селище и към импровизираната кухня на госпожа Бринкли, изпълнени с вяра в собствените си сили.
По време на яденето Уолтър състави две съобщения, които да изпрати по радиото до Уиджанджи, за да ги предадат по-нататък. Първото бе адресирано до лорд Фоксфилд, в което му разказваше за успешното пристигане, заминаването на „Сюзана Дингли“ и го уведомяваше, че работата по превръщането на Проекта в реалност ще започне на следващия ден. Второто бе предназначено за разпределение сред роднините и приятелите ни и ги уверяваше, че всички сме добре и в добро настроение.