Така че на следващата сутрин, след като изпратихме изследователската група, въоръжени с мачета, на път, се качихме на лодката и тръгнахме.
Бяхме петима на борда: Камила, Дженифър Дийдс, Дейвид Кемп, Джейми Макингоу и аз. Тъй като вече бяхме видели част от западния бряг от палубата на кораба, решихме да се отправим на юг, зад най-южната точка и да си проправим път към източния бряг.
Останахме неприятно изненадани, когато установихме, че рифът не заобикаля целия остров, както предполагахме. Вместо това завива, за да се присъедини към южното крайбрежие и ние изведнъж се оказахме обкръжени от три страни. Наложи се около седемстотин метра да следваме рифа, за да намерим безопасен излаз в открито море. За щастие денят бе спокоен с хубаво време, подухваше само лек ветрец и имаше малки вълни.
Отново завихме на изток, като се придържахме към рифа, но минахме покрай южния нос и навлязохме в зоната на островчето Хинуати, което е разположено на приблизително километър и половина разстояние от брега.
Бреговата линия рязко се променяше в отдалечената страна на носа. Вместо бели брегове и плажове намерихме ниски базалтови скали, които понякога се издигаха право от водата, тук-там разделени от нея чрез тясна ивица сивкав пясък и на интервали заградени от заоблени каменни блокове, които се вдаваха в морето. Изпъкваха навън на север подобно на стена с неправилна форма, висока понякога около двайсет метра, друг път около седем, но като че ли бе непрекъсната. Мрачният й отблъскващ ефект бе подсилен от липсата на всякакво движение — нищо не помръдваше с изключение на вълните, които се разбиваха в основите на скалите.
Чух Камила озадачено да се пита:
— Но как е възможно тук да няма никакви птици…?
— Господи! — възкликна Дейвид. — Бряг, създаден направо за корабокрушенци!
Продължихме с понижено настроение.
След това изведнъж забелязах нещо ново. Растителността се бе струпала нагоре, на самия ръб, към върха на скалата. Наблизо храстите и върховете на дърветата бяха доста заострени и се виждаха съвсем ясно, но в далечината ставаха замъглени, като че ли целият връх на скалата бе покрит с мръснобял или по-точно сивкав цвят.
— Какво, за Бога, е това? — запитах.
Камила поклати глава.
— Може да е някакъв вид болест по растенията — предположи тя.
Дженифър Дийдс додаде:
— Май си спомням, Уолтър спомена, че забелязал някакви мъгляви петна, когато прелетял над източната страна, за да я огледа.
— Да, вярно — намеси се Джейми Макингоу. — Гледано отгоре може и така да е изглеждало, но това не е мъгла.
Никой не посмя да му противоречи. Като се изключи факта, че лекият бриз би трябвало да е разнесъл всяка мъгла, всичко изглеждаше неподвижно и направо статично. Камила извади далекогледа си и много по-внимателно започна да разглежда върховете на скалите, доколкото бе в състояние да се задържи на едно място поради клатушкането на лодката. След малко го свали.
— Не знам. Струва ми се абсолютно неподвижно. Трябва да е някакъв вид заболяване на растенията. Не можем ли още малко да се приближим?
Взех далекогледа от ръцете й. Бе невъзможно човек да го задържи на едно място, но успях да видя очертанията на листа и клони през нещо, което ги ограждаше от по-близките дървета, надалеч то като че ли ставаше по-непроницаемо и имаше вид на легнал върху тях дебел слой мръсен сняг. Но не бях в състояние да отгатна какво представляваше това.
Джейми предпазливо подкара лодката към брега, но пак не можахме нищо да разберем от това, което се виждаше, освен, че със сигурност бе по-солидно от онова, което бяхме видели първия път. Като гледахме сега натам през далекогледа, от време на време долавяхме да проблясват дъгоцветни светлини.
— Трябва да взема малко от това и да го изследвам — рече Камила.
— Ще ти се наложи доста да се катериш — я увери Дейвид, отправил поглед към високата островърха скала.
— Трябва някъде да има пролука. Ще влезеш ли в нея, ако я видиш, Джейми? — поинтересува се тя.
Продължихме да търсим. На около осемстотин метра по-нататък видяхме нещо подобно на пролука. Представляваше малко заливче на разстояние около петдесет метра. Тук скалите не бяха по-високи от десетина метра. По средата бяха разделени от цепнатина, по дължината на която течеше малък поток. Двете страни на цепнатината изглеждаха почти толкова недостижими за катерене, колкото и самата скала, но потокът очевидно бе направил толкова много прорези, че в дъното на цепнатината се беше образувал насип, малко по-висок от нивото на прилива. Имаше редица храсти и малки дръвчета, които бяха започнали да израстват там и се бяха струпали едно в друго, образувайки група дървета. Един облак от мистериозната статична мъгла скриваше върховете им.