— Тук ще успеем да го достигнем — рече Камила. — Можем ли да спрем до брега, Джейми?
Джейми огледа бреговата линия от сив пясък, която ограждаше заливчето. Изръмжа нещо, пълно със съмнение, но завъртя носа на лодката към брега, намали скоростта и предпазливо започна да се приближава към него. Дейвид се придвижи напред и се наведе над носа на лодката, като закри очите си от слънцето, за да надникне през чистата вода.
— Дъното е песъчливо — каза той. — Изглежда ясно.
Джейми още повече намали скоростта и задържа едната си ръка на лоста за обръщане назад, готов всеки момент да го използва. Оказа се, че не е нужно, защото Дейвид непрекъснато докладваше, че на дъното всичко е нормално, докато не се приближихме съвсем до брега. Тук бреговата линия леко се издаваше напред. Джейми напъна лодката за последен път и когато носът й удари в пясъка, изключи мотора.
Тишината ни обгърна като одеяло. Имаше толкова неестествен и зловещ вид, че известно време никой от нас не помръдна. Седяхме, втренчени в островърхите тъмни скали и мрачния сив пясък, който се простираше гладък и девствен пред нас, с изключение на шест петна кафеникава материя, която приличаше на купчина заседнали морски водорасли.
— Мястото хич не е приятно — отбеляза Дейвид.
— Прилича на света на мъртвите — обади се Дженифър. След това леко възкликна: — Вижте! — рече тя, като посочи към близката купчина водорасли. — Движи се!
Погледнахме натам. Кафявото петно имаше неправилна форма и сякаш бе разцепено на две. Основната му част беше с размери около трийсет на шейсет сантиметра. Нямаше съмнение, че се движеше. Бавно пълзеше по брега към нас. От това разстояние не можехме да различим детайлите. Напомняше ни на нещо, което може да се види под маломощен микроскоп, приличаше на огромна амеба, която се носеше по пясъка.
— Какво е това? Никак не ми харесва — нервно произнесе Дженифър.
Дейвид се засмя. Скочи от лодката и започна да си проправя път през няколкото метра вода, които ни разделяха от сухия пясък. Кафявото петно почти незабавно се забърза и стремително се спусна през плажа към него почти със скоростта на човешка походка, като леко се удължи, докато се приближаваше.
Дейвид спря, за да го разгледа, като леко се наведе. След това отново се засмя, затича се напред, прескочи го и продължи да тича по брега към храстите.
Кафявото петно спря, после се обърна обратно и започна да го следва.
— Виж! — извика Дженифър. — И другите също. Внимавай, Дейвид! — извика тя.
Сега всичките други шест петна на брега се раздвижиха и се отправиха към него със скоростта на човешки ход. Той се обърна и ги видя. Спря, за да ни помаха с ръка да не се безпокоим и след това продължи да тича, като прескочи още едно от петната, което вървеше пред него. То също си смени посоката, за да го следва.
Видяхме го да стига до храстите и да скача нагоре, за да хване малко от мъглявото вещество, което ги покриваше.
Бе невъзможно да се определи със сигурност какво се случи тогава. В единия момент можехме да го видим целия, в следващия изведнъж като че ли нещо се спусна върху него и го скри наполовина.
След това се чу писък. Докато писъкът все още отекваше през малкия залив, Дейвид се обърна и се затича по брега към нас. Главата и раменете му се бяха превърнали в кафяви неясни очертания от веществото, паднало върху му. Продължи да тича с всичка сила до ръба на водата и във водата, докато не се спъна и не падна с плясък на няколко метра от нас.
Ние с Джейми скочихме от лодката, за да му помогнем. Като газехме натам, видяхме как кафявото вещество се отделя от него, разпада се в стотици капчици и се размива във водата. Не му обърнахме внимание. Стигнахме до Дейвид и го обърнахме по гръб. Видях лицето му, бе алено червено, докато го влачехме обратно към лодката и го качихме на борда с помощта на двете жени. След това и ние самите се качихме и стояхме, пъшкайки от положените усилия, а Дженифър го преглеждаше, както бе легнал на дъното на лодката.
След малко вдигна поглед към нас и изрече с изпълнен от недоумение глас:
— Мъртъв е. Дейвид е мъртъв.
Незабелязано от нас, Камила се бе изкачила от другата страна. Върна се навреме, за да чуе заключението на Дженифър, като носеше нещо, завито в носна кърпичка. Постави я внимателно в ъгъла на една от седалките, преди да се изкачи на лодката и да се обърне да го погледне.
— Да. Мъртъв е — потвърди и продължи съсредоточено да оглежда аленото лице.
Дженифър се извърна настрани.
— Ако ти не бе проявила толкова голям интерес да разбереш какво представлява онова мъгляво вещество… — започна заканително тя, но не довърши започнатото изречение.