— Няма нищо екзотично в него. Има осем очи, силно жило, както би могло да се предположи, за да проникне ухапването му през човешката кожа, шест паячинни жлези. Всъщност, що се отнася до външния вид, паякът е наистина съвсем обикновен — тя замислено продължи да го гледа. — Причината, поради която зная толкова малко за паяците е, че Араните не са вредители. Ако бяха, щяха да съществуват доста по-подробни проучвания за тях. Те рядко са вредни, не сме им намерили никаква подходяща употреба и в резултат много малко специалисти са проявили интерес към тях. В нормалното ни съществуване техният живот и нашият изобщо не се пресичат. За щастие те наистина убиват огромни количества насекоми, които в противен случай биха се превърнали във вредители, но иначе може да се каже, че живеем в различни светове. Те следват своя път и ние нашия. Не се месим в живота един на друг, освен по случайност. Почти съвършеното съвместно съществуване — това е, което прави нещата толкова странни…
— Насекоми — казах аз, като се сетих. — Да, няма много тук, нали? Очаквах остров, намиращ се в тази част от света, да изобилства от насекоми.
— И аз очаквах да намерим далеч повече цветя — намеси се Дженифър. — Но ако няма насекоми да ги опрашват…
— А и аз започвам да получавам все по-добра и по-добра представа за това, което може да се е случило на птиците — добави Камила.
ГЛАВА ПЕТА
Бях се надявал да се доберем тихомълком до брега и да имам възможност да поискам съвета на Уолтър или на Чарлс как да постъпим с тялото на Дейвид, но се оказа, че не мога да разчитам на нещо подобно. Няколко души, които се разхождаха по брега, ни видяха да се приближаваме и дойдоха да ни посрещнат, така че нямаше начин да се скрием. Изпратихме един от тях да донесе одеяло, за да покрием тялото, след което го занесохме и го поставихме в една от чантите сред сандъците. После ние с Джейми се отправихме да потърсим Уолтър. Открихме го в една палатка, издигната на обекта като офис, да работи заедно с Чарлс по плана за канализацията. Отнесоха се към новината ни с недоверие и дойдоха да се убедят с очите си.
— Паяци! — възкликна Уолтър. — Невероятно! Какъв вид паяци?
Обяснихме му, че образците са в Камила. След малко я открихме под навеса на един брезент, където бе монтирала микроскоп на масата и внимателно разглеждаше един от паяците през него.
— Не мога да намеря нищо необичайно — обърна се тя към нас. — Прилича на съвсем обикновен паяк, въпреки че не съм в състояние да го идентифицирам. Има твърде много видове. Ще се опитам да направя дисекция на някой, ако успея — работата е доста пипкава и сложна. Но ще съм много изненадана, ако намеря нещо — искам да кажа, ненормално развити отровни жлези или нещо от този род. Мисля, че единствено големият им брой прави нещата фатални.
— Много ли имаше?
— Спуснаха се върху него като огромна маса — невъзможно е да се определи колко бяха — отвърна Камила.
— Трябва да е имало стотици във всяка група на брега — намесих се аз. — Въпреки че тогава не знаехме какво точно представляват — просто ни приличаха на движещи се петна.
— Мислите ли, че масово са нахлули тук? — запита Уолтър.
— Масово нахлуване е меко казано — увери го Камила. — Спомняш ли си за онези мъгляви петна, които докладва, че си видял? — напомни му и продължи да му разказва за количествата паяжина, които бяхме видели от морето. — И нямаме никаква представа до каква степен покрива вътрешната част на острова — заключи тя.
Уолтър погледна трите мъртви паяка, лежащи на масата.
— Струва ми се просто невероятно. Никога не съм чувал паяци да се държат така — рече той.
— Именно това е, което ме тревожи — увери го Камила. — Паяците определено не се държат така. Има един вид известен като паяци-ловци, но те със сигурност не ловуват на големи групи. Всъщност, паяците нищо не вършат на групи…
Уолтър остана известно време замислен, след което на лицето му се появи израз на безпокойство.
— Изследователската група още не се е завърнала — неохотно призна той.
Когато залезе слънцето, все още нямаше никакви вести от тях. Целият лагер бе обхванат от мрачно предчувствие. Джо Шатълшоу бе най-неспокоен. От време на време се разхождаше по брега до мястото, където групата се бе отправила на път по една от обраслите с гъста растителност пътеки. Там спираше, слагаше ръце на устата си и викаше силно, след което изчакваше да види дали ще чуе някакъв отговор. Ние също напрегнато чакахме. Не се чуваше нищо. Опитваше отново и отново, но все без резултат. След това се връщаше унило назад и сядаше при жена си, като си хапеше ноктите.