— Не трябваше да го пускам. Казвах му да не ходи — промърморваше той от време на време.
Чарлс се опита да го ободри.
— Може да са отишли твърде далеч и да не са преценили колко време ще им е необходимо, за да се върнат. Може да им е трудно да се ориентират в мрака — предположи той.
Но когато изминаха два часа в тъмнина, той се отказа. Ние просто седяхме и не разговаряхме много. Напрегнато се oслушвахме, когато Джо надаваше вика си, но всеки път изпълнени с все по-малко и по-малко надежда.
Три часа, след като се стъмни, Джо отново се върна при огъня, който бяхме запалили като ориентир. Запита:
— Никой нищо ли няма да направи? Момчето ми е в тази група. Нека някои от вас да дойдат и да ми помогнат да ги потърсим. — Стоеше, като ни оглеждаше втренчено един след друг. Никой не помръдна. — Добре тогава, сам ще отида — рече той.
— О, не, Джо, моля те — помоли го жена му.
— Виж какво, Джо — рече Уолтър, — не можеш да тръгнеш в тази тъмница. Твърде вероятно е и те да са установили същото и да са решили да прекарат някъде нощта.
— Ти самият не вярваш на думите си, нали? — контрира го Джо.
— Поне се надявам да е така — отвърна Уолтър. — Ако греша и са се натъкнали на опасност, няма никакъв смисъл и ние доброволно да се натъкваме на същата опасност, особено на тъмно. Трябва да изчакаме до сутринта.
Джо стоеше колебливо, а жена му нервно го дърпаше за ръкава. Той отново се вгледа в мрака. След малко седна, като неутешимо се вторачи в огъня.
Бяхме скрили от децата новината за смъртта на Дейвид и сега Хлоу, най-голямото дете на Бринкли, запита:
— Какво опасно има, татко?
Чарлс дипломатично отвърна:
— Уолтър само каза, ако има някаква опасност, скъпа. Нали разбираш, все още не познаваме острова достатъчно добре. Може да има… ами… змии и разни други подобни, например, така че хубаво е човек да внимава.
— О — отвърна Хлоу, — а аз си мислех, че има предвид черните хора.
— Какво ти дава основание да мислиш така? — озадачено запита Чарлс. — Те си бяха напълно безвредни добри хорица. Както и да е, тях и без това вече ги няма. Отидоха си с кораба.
— Значи трябва да са били други черни хора — рече Хлоу.
Чарлс я изгледа по-внимателно.
— Какво искаш да кажеш? — поиска да знае той.
— Тези, които видяхме с Питър днес следобед — каза му тя.
Той я изгледа и въпросително се обърна към сина си. Питър кимна.
— Да — потвърди той. — Не бяха облечени в дрехи и ярко блестяха.
Чарлс се намръщи.
— Къде стана това?
— Отидохме да видим сградите, там беше много горещо, затова се отдръпнахме и седнахме под сянката на едни дървета. Докато седяхме там, те излязоха от дърветата малко по-надолу от нас.
— Колко бяха?
— Само двама.
— Какво направиха?
— Нищо. Само стояха до дърветата, гледаха сградите и след това отново изчезнаха.
Уолтър се наведе напред, като съсредоточено изгледа и двамата.
— Съвсем сигурни ли сте в това, което казвате?
— О, да — увери го Хлоу. — Питър пръв ги забеляза. Виждаха се само лицата и гърдите им. Той ми ги посочи и тогава и аз ги видях.
Уолтър огледа насядалата в кръг група.
— Някой от вас виждал ли ги е или да е забелязвал някакви признаци за присъствието им?
Никой не отговори, само поклатиха отрицателно глави.
— Не може да са били тук, когато дойдохме. Все щеше да има някакви следи. Някой преброи ли островитяните, когато се качиха на кораба?
— Логично бе да се предположи, че това е грижа на капитана — отвърна Чарлс.
Настъпи красноречиво мълчание, докато Джейми Макингоу не изрази на глас въпроса, който се въртеше в главите на всички:
— Ако някои от тях са останали, то с каква цел са го направили?
Никой не можа да отговори на този въпрос и той увисна да тежи във въздуха…
На сутринта изкопахме гроб и положихме вътре тялото на Дейвид. Чарлс прочете заупокойна молитва над него и запълнихме гроба.
Все още нямаше никаква вест от изследователската група.
Джо Шатълшоу продължи да настоява да тръгне втора група да ги търси. Нямаше желаещи. Уолтър, с помощта на Чарлс, продължи да изчаква и да се опитва да печели време.
— Няма никакъв смисъл да вървим слепешката, докато не знаем какво имаме насреща си. Всичко, което може да се е случило на група от седем човека, ако се е случило нещо, още не се знае със сигурност, може отново да се случи на група от същия или по-голям състав хора. Най-доброто, което можем да направим, е да продължим работата си.
Предложението не бе посрещнато с особен ентусиазъм.
Камила бе тази, която излезе с разрешение на проблема. Тя бутна Уолтър.
— Джо е прав — рече тя. — Не можем да стоим така и нищо да не правим. Имам идея, която бих искала да изпробвам. Първо, разполагаме ли с някакви инсектициди?