— По няколко кашона от различните видове — отвърна той.
— А пръскачки?
— Трябва да има двайсетина или трийсетина, но…
— Добре — прекъсна го тя. — Ето какво предлагам да опитаме…
До обяд те с Джо вече се бяха приготвили. И двамата се бяха облекли в панталони, затъкнати във високи ботуши, якета с дълги ръкави, закопчани до врата и носеха ръкавици. На главите си бяха сложили шапки с широки периферии, грубо изплетени от разцепена тръстика и палмови листа. Над шапките си носеха мрежа против комари, с двойна или тройна дебелина, поставена като защитния шлем на пчеларите и напъхана в якетата. Всеки носеше по едно мачете на колана и двамата бяха въоръжени с пръскачки, които вече бяха използвали без ограничение един върху друг.
— Не че инсектицидите ще окажат някакво влияние на паяците — рече Камила, — но краката им са чувствителни и няма да им хареса, така че това може да ги отдалечи от нас.
Отново напълниха пръскачките. Джо окачи резервна кутия инсектицид на колана си и бяха готови да потеглят. Преди да тръгнат, Чарлс дръпна Камила настрани, измъкна нещо зад един от сандъците, след което й го подаде.
— Можеш ли да използваш това? — запита той.
Тя погледна револвера в ръката си.
— Да, но… — започна тя.
— Тогава по-добре го вземи. В края на краищата не сме сигурни, че паяците са единствения ни проблем на този остров, нали? Но го пази, може да ни потрябва по-късно.
Камила се поколеба, но го взе.
— Добре, благодаря — рече тя и го пъхна в джоба си.
Всички ги придружихме до началото на обраслата пътека, която изследователската група бе поизсякла малко, за да си освободи път и ги наблюдавахме как се отдалечават, докато не изчезнаха от погледа ни след завоя. След това се върнахме обратно.
Аз самият се чувствах смален. Допускам и Уолтър да се е чувствал така. Той рече с леко отбранителен глас:
— В края на краищата идеята беше нейна… И, разбира се, беше права, че трябва да ги потърсим… Но не можем да си позволим да изгубим повече хора, отколкото е необходимо…
Камила се върна след няколко часа. Бе се появила иззад дърветата и бе полустигнала до нас, преди някой да я забележи. Вървеше бавно, носеше си шапката и покривалото в ръка. Затичахме се да я посрещнем.
— Къде е Джо? — извика госпожа Шатълшоу.
— Идва — отвърна й Камила, като посочи с ръка назад.
— Намерихте ли ги? — запита Уолтър.
— Да… Намерихме ги… — каза тя.
Не можеше да има никакво съмнение какво се криеше зад думите й. Имаше вид на пребита. Хвърлих поглед към Уолтър и я поведох към лагера. Той остана назад, за да успокои останалите. Бях я настанил в един стол и й бях дал да пие чаша бренди с вода, когато той се присъедини към нас.
— Всичките ли бяха мъртви? — запита.
Тя кимна, втренчи се за миг в чашата и изпи брендито.
— Бяха изминали около два километра и нещо — обясни тя.
— Паяците ли са причината за смъртта им? — запита Уолтър.
Камила отново кимна.
— Безброй паяци, които кръжаха върху им — тя потрепери. — Джо искаше да намери сина си. Започна да изпразва пръскачката срещу тях. Беше ужасно. Махнах се…
— Не ви ли нападнаха? — поинтересува се Уолтър.
— Опитаха се — обясни тя. — Нахвърлиха се върху нас със стотици, започнаха да се катерят по краката ни, но нещо не им хареса това, което намериха. Някои се спуснаха отгоре ни от храстите, но и те скоро паднаха — тя поклати глава. — Не спряха да се опитват. Бяха със стотици хиляди. Другите просто не са имали никакъв шанс. Трябва да е станало бързо, както с Дейвид…
Отвън се чуха гласове. Уолтър погледна натам.
— Джо е — обърна се към нас той и излезе.
Отидох на входа. Надалеч по брега се виждаше самотна фигура, която носеше нещо в ръце. Гласът на Камила се обади зад мен:
— Опитах се да го спра, но… Какъв е смисълът…?
Налях й още едно бренди. Имаше вид на човек, който силно се нуждае от питие. След десет минути вече малко се бе пооправила и се обади:
— По-добре да се присъединим към тях.
Намерихме ги там, където предполагахме. Четирима мъже с лопати копаеха гроб до този на Дейвид. Джо Шатълшоу седеше на едно паднало дърво, малко по-настрани и гледаше с празен поглед. Жена му бе коленичила до него, бе го прегърнала, а сълзите се стичаха безмълвно по лицето й. Той като че ли не осъзнаваше присъствието й. Товарът му бе положен близо до него, покрит с одеяло. Очите му не се откъсваха от одеялото. Останалите бяха застанали наоколо, мълчаливи и ужасени.
Чарлс отново прочете молитвата, като включи в нея имената и на останалите шестима, тръгнали на изследователското проучване. Видът на Ендрю Шатълшоу напълно бе прогонил от главите ни идеята да изпратим експедиция да донесе телата на другите. След това се разпръснахме, като повечето от нас бяха потънали в размисъл.