— Здравей — рекох. — Не те видях да работиш. Къде беше целия ден?
— Наблюдавах паяците — отвърна ми тя. — Уолтър току-що ме нахока за това. Не точно нахока — добави тя, — той също е съгласен, че колкото повече знаем за навиците им, толкова повече ще сме в състояние да вземем предохранителни мерки срещу тях. Сърди ми се, че съм отишла сама.
— И е прав — съгласих се. — Не е било хубаво от твоя страна да постъпиш така. Да предположим, че си бе счупила глезена или даже навехнала. Никой нямаше да знае къде да те търсим.
— Горе-долу и той това каза — потвърди тя. — Обещах вече да не ходя там сама. Но това създава проблем. Не допускам, че би се съгласил да ми правиш компания утре, а?
Не бях очаквал това. Въпросът й много ме изненада и не знаех как да реагирам. Заколебах се.
— Ами… — започнах.
— Няма нищо. Не е нужно да идваш — увери ме тя.
— А, не, ще дойда — реших аз. — Какво трябва да направя?
— Да се облечеш със същото облекло, както бяхме облечени ние с Джо. Да вземеш пръскачка. И един далекоглед.
— Много добре — съгласих се аз. — Покажи ми сега как да си изтъка защитна шапка.
На следващата сутрин потеглихме, като си носехме шапките и воалите, докато не ни потрябваха. Вървяхме около три километра по брега, като се придържахме точно до линията на водата, където пясъкът бе твърд и се ходеше лесно. Стигнахме до края на лагуната и се появиха първите скали от вътрешността на острова. Изкачихме се по тях до ниските скали. Там тръгнахме по-бавно; от време на време ни спираше необходимостта да си проправяме път през храсталака.
Още нямаше никакви признаци от паяжина върху храстите, но Камила счете, че трябва да си сложим воалите и да се напръскаме един друг със спрей.
— Доколкото мога да видя в момента — рече тя, — областта, покрита с паяжина представлява завладяна и покорена от паяци територия с голямо население. Между тях и нас съществува ивица ничия земя, по която се движат скитащи групи паяци. Големи групи инициатори, които постепенно се придвижват в нови земи, докато територията зад тях се запълва. Едно от нещата, които трябва да измислим, е някакво средство да определим средната им скорост на придвижване, което ще ни даде представа с колко време разполагаме, за да се приготвим. Или къде по всяка вероятност ще трябва да се придвижим още по на запад, за да спечелим повече време, преди да стигнат до нас.
— Няма да е лесно — уверих я аз. — Малко или много сме закотвени на мястото, където сме се разположили. Там са хранителните ни запаси и другите материали и оборудване. Трудно ще ни е да ги преместим оттам.
— Може би наистина най-добре е да си планираме защитата — съгласи се тя. — Но би било от полза да знаем кога да сме готови.
От храстите излязохме на нещо като висока скалиста местност. Оттам пред нас се разкриваше добра гледка на разстоянието по брега, което ни предстоеше да изминем и на разклонението на планинската верига към крайната южна част на двата еднакви хълма. Седнахме и се загледахме, изпълнени с благоговение.
Зоната с паяжината започваше толкова постепенно, че бе трудно да се определи къде й е точното начало. Тръгваше като съвсем тънка, неопределена лека мъгла, която на около километър и половина разстояние по брега преставаше да бъде прозрачна и се превръщаше в солидна маса, като че ли цялото широко пространство земя зад бреговата линия до едно ниво на половината път нагоре по хълма бе покрито с паднал леко жълт сняг. Или може би неравните очертания на забулените дървета го оприличаваше на поле от облаци, погледнато от въздуха отгоре. Тук-там на слънчевата светлина проблясваха цветовете на дъгата…
Мълчаливо продължихме да наблюдаваме около минута. Умът ми не можеше да побере неизброимите количества, милиардите паяци, които трябва да живееха там. Камила заговори първа и то в съвсем различна насока.
— Какво ще кажеш сега за равновесието в природата? Каква цена заплащаме за него, а? — отбеляза тя.
Продължихме. На храстите, покрай които минавахме, имаше малко или почти нямаше паяжина, но скоро започнахме да срещаме „стада“ от паяци, ходещи по земята. Не усетих присъствието на първите, докато едно от тях не ме нападна в действителност. Появи се иззад храстите отляво и ме полази по краката, преди да успея да разбера какво става. Без да искам подскочих настрани. Камила се обади зад гърба ми:
— Няма нищо. Няма да те наранят.
Беше права. Кръжаха на ята по ботушите ми, някои от тях започваха да тичат по краката ми, като стигаха чак до коленете, но след това внезапно загубваха интерес, падаха и се отдръпваха от пътя ми. Тези около ботушите ми също скоро се дръпнаха настрани.