— Паяците миришат или изпробват нещата на вкус с краката си, а тази миризма и вкус изобщо не им допадат — спокойно ми обясни Камила.
Продължих с възвърнато самообладание. Попаднахме на повече от дванайсет такива групи, но те всички обезсърчени се оттегляха. Скоро излязохме на друго възвишение, което гледаше към малък залив с плаж. Спомням си, че го бях забелязал от морето и го идентифицирах като последната брегова ивица преди да започне линията на непрекъснати скали. Храстите, с няколко дървета между тях, се спускаха надолу и се срещаха с края на пясъка, който вече бе придобил по-сивкав оттенък от този на нашата страна от острова. На пясъка се виждаха като точици седем-осем от познатите ни безформени кафяви петна.
— А-ха — изрече със задоволство Камила.
Изглеждаше, че няма паяци на нашето възвишение, затова седнахме и си извадихме далекогледите.
Моят ми показа много малко неща. Паяците в групите бяха толкова близо един до друг, че не бе възможно да се разграничат отделни индивиди и не забелязах нещо повече от това, което виждах и с просто око. Опитах се да разгледам отделните групи една по една, но всичките ми се сториха напълно еднакви и неподвижни. Свалих далекогледа и чух Камила тихичко да възкликва. Тъкмо като се канех да проследя посоката на погледа й, вниманието ми бе привлечено от движението на едно от петната. Пак вдигнах далекогледа и го видях да се придвижва, все още като неразделна единица, надолу по склона в посока към брега.
— Нещо ги е раздразнило — рекох, като забелязах и второ петно да се раздвижва.
— Онзи рак е — отвърна Камила. — Погледни нагоре до дърветата.
Насочих далекогледа си към една черна точка и видях, че това наистина е рак. Намираше се на разстояние около метър и петдесет от дърветата, като се тътреше към водата надолу по плажа. Две от петната го следваха, като се приближаваха към него от две противоположни посоки, за да му пресекат пътя. Ракът зави, след което двете петна също промениха курса си на движение, за да го засекат на различно място.
Изведнъж ракът спря, застана неподвижно, с вдигнати и готови за отбрана щипки. Двете групи паяци продължиха пътя си, след това постепенно намалиха скоростта си, като най-накрая спряха на около няколко сантиметра разстояние едно от друго. Ракът отново тръгна към водата под нов ъгъл. Можеше и да успее, защото ни се струваше, че се движи малко по-бързо от паяците, но до този момент вече се бе появила и трета група паяци, която го следваше по новия път. Изглеждаше, че не ги бе забелязал, докато не се приближиха достатъчно към него. Отново зави в последния момент, но беше вече късно. Групите паяци се втурнаха и го обградиха от всички страни. Успя още малко да им избяга, след това намали хода си, спря и се изгуби от погледа ни под огромните маси от паяци.
Камила свали далекогледа си.
— Поучително — рече тя. — Изглежда, че най-голямата скорост на придвижване на група паяци е около шест километра в час. Не виждат добре, както и повечето паяци. Забеляза ли, че го изгубиха от погледа си, когато спря и застана на едно място? Бяха предположили посоката, в която ще се движи и имаха за цел да пресекат пътя му. Това е най-интересното, защото допуска, че са знаели, че той се отправя към водата. И тогава, когато той промени посоката си, те също я промениха, но след забавяне от няколко секунди и пак с цел да го засекат. Много интересно… Направо любопитно… Но най-чудното е, че успяха да го хванат — рак, който е целият покрит, защитен и брониран отгоре додолу. Трябва да са търсили очите му, естествено, както и ставите на крайниците му, въпреки че човек не би допуснал…
Тя се замисли за миг, след това пак вдигна далекогледа си и го насочи към по-близката група, която бе наблюдавала преди случая с рака. И двамата известно време я наблюдавахме мълчаливо. Тя не се движеше, но не бе и статична, както другите групи. Намираше се в състояние на непрекъсната дейност, точно както и групата, която кръжеше върху рака.
— Може да са хванали още някой рак — отбелязах аз след известно време.
Наближаваше единайсет часа. Чувствах се гладен след ранното ни тръгване. Извадих няколко сандвича от раницата си и й предложих един. Седяхме и дъвчехме, но не преставахме да следим как се развиват събитията на брега.
Денят бе топъл — твърде топъл, за да се чувства удобно човек в подобно облекло, но не изпитвах никакво изкушение да махна някои от предпазните средства на място, което всеки момент можеше да загъмжи от рояци паяци. Единственото, което посмях да направя, бе да повдигна воала до ръба на шапката си, до място, от което за секунда можеше отново да се спусне. Радвах се на самата шапка, тъй като ме пазеше от слънцето, което силно напичаше от безоблачното небе. Копнеех за полъх лек ветрец, но нищо не помръдваше.