— Така е — съгласи се тя. — И човекът на дисекционната маса прилича на напълно нормален бозайник. Той се различава от другите бозайници по поведението си. И тези паяци се различават от другите именно по поведението си.
— Имаш предвид, че ловуват на групи ли? — запитах.
— Точно така. Нормалният паяк не е общително създание. Той е индивидуалист. Като такъв, първата му грижа е да защити самия себе си от враговете си, което прави, надявайки се главно, че няма да го забележат. Втората му грижа е да се нахрани. За тази цел лови насекоми, но не ги споделя с други. Всъщност е склонен да нападне всеки друг паяк, който се появи на пътя му и се приближи към хранителните му запаси, и ако успее, е готов и да го изяде. Също така при много разновидности женският паяк изяжда мъжкия след оплождането, освен ако той не успее по някакъв начин да й се измъкне навреме. Не, паякът съвсем не е дружелюбно и общително създание, и все пак тук виждаме как те си сътрудничат и си помагат един на друг. Ловуват на групи, както се изрази ти. Генералната промяна в начина им на държане е анормална. — Камила спря и се замисли за момент. — А това — продължи след малко тя, — има огромно значение, остава само да открием до каква степен огромно. Трябва да кажа, че е по-важно от видимата промяна, като например развиване на по-добри зъби или дори израстването на крила. То е внезапна проява на един атрибут, който винаги досега е бил асоцииран с други видове в дадена разновидност — в този случай става дума за мравките или пчелите. Случаят е равносилен на това да установиш, че вид маймуна или куче са били внезапно надарени с разум, черта, която винаги сме свързвали единствено с човешката разновидност.
— Хайде де — прекъснах я аз, — не отиваш ли твърде далеч?
— Не мисля. Вярвам, че е известен такъв род паяци, в който една или две разновидности са се научили да живеят в общност, но те се срещат много рядко и са малобройни. Досега не се е чувало нищо за разновидност в подобен мащаб. Ако се беше появила, нямаше начин да не се разчуе. Не, това тук е съвсем ново развитие — и ако се съди по външния му вид, то може да се каже, че се е развило доста успешно…
Преди да си тръгнем спуснахме воалите пред лицата си и отново се напръскахме един друг с инсектицида, след което се отправихме обратно към лагера.
Този път вече бях придобил самочувствие от предпазните мерки, които бяхме взели и се усещах все по-малко склонен да бягам от всяка група паяци, която се насочеше към нас от обилната растителност наоколо. Истина е, че те винаги се опитваха да ни атакуват на групи, когато се приближавахме към тях, но рядко се изкатерваха по-далеч от колената ни, преди да паднат на земята и да избягат.
След около четиристотин метра намерихме цепнатина в скалите, по която надолу до самия бряг се стичаше поточе. Завихме покрай него, за да намерим удобно място за пресичане. След няколко метра Камила спря.
— Почакай един момент. Искам да видя това — рече тя и си извади далекогледа. Погледнах натам, където посочи.
От другата страна на дефилето се бяха струпали много паяци на няколко храста, които обграждаха скалиста точка. Имаха вид като че ли не правят нищо, а просто изчакват в бездействие. След това погледът ми бе привлечен от проблясване на копринена нишка, която се развяваше в почти неподвижния въздух. Бе възможно да се види моментния проблясък на няколко такива нишки през далекогледа, те висяха и бавно и мързеливо се движеха насам-натам.
Известно време не се случи нищо очевидно. След това внезапно от храста излезе един паяк, който сякаш вървеше в празния въздух. Явно една от нишките от нашата страна на дефилето се бе свързала с него и паякът се бе придвижил по нея бързо и решително. Малко след като той (или тя) се приближи към нашата страна, към него се спусна друга нишка, след това още една и още една. Като се събраха около седем нишки накуп, те станаха почти видими и с просто око. След малко се появиха три или четири паяка, които едновременно пресякоха по нишката и невидимата единична нишка се превърна в цял конец, достатъчно здрав, за да издържи десет или дванайсет паяка наведнъж. Следващите започнаха да ги следват, като интервалите между тях ставаха все по-къси и по-къси, а мостът все по-здрав и по-здрав. Наблюдавахме, докато всичките не се прехвърлиха от другата страна, може би бяха около четири– или петстотин, а видяхме и още да се приближават на групи. Камила свали далекогледа.
— Прекрасна материя е тази, коприната — рече тя. — Това слага край на теорията и плана на Чарлс за непроходимата зона, нали?
Замислено продължихме пътя си.