Тръгнахме рано на следващата сутрин, екипирани като предния ден. На около двеста метра надолу по брега завихме по пътеката, следвана от изследователската група. Беше трудно да се върви. Групата бе изчистила достатъчно широко място, за да мине, но нищо повече от това. Бяхме обградени отвсякъде от храсти и дървета, които ми бяха напълно непознати, така че и от двете страни не се виждаше нищо на повече от трийсетина, максимум шейсетина сантиметра разстояние и малко повече напред. Не бе подходящо място за човек, страдащ от клаустрофобия. От време на време се появяваха гъсти храсталаци от здрави високи треви, които за пръв път ми демонстрираха нагледно буквалното значение на думата „мистични“. Късият обхват на виждане до голяма степен затрудняваше преценката ни за разстояние. Струваше ни се, че просто не преставаме да вървим все напред и напред, докато най-накрая не получихме чувството, че през цялото време сме се движили върху една и съща площ. Всичко ни се струваше плоско и равно, макар да знаехме, че земята постепенно се издига. Спрях се след около четирийсет и пет минути. Все още не бяхме попаднали на никакви признаци от паяците.
— Колко още ни остава? — запитах.
— Бих казала, че сме на около половината път — отсъди Камила.
— Ох — въздъхнах и отново продължихме напред.
След около още половин час сред храстите до нас започнах да забелязвам от време на време нишки от паяжина. За малко да привлека вниманието на Камила към тях, когато въпросът се уреди от само себе си. В този момент тя водеше и рамото й докосна лист на папрат, докато се движеше. Незабавно рояк паяци се втурнаха към нея. Същевременно една група се спусна върху й от горния клон. За миг главата и раменете й почти се скриха под тях. След това паяците забързано започнаха да падат. Инсектицидът явно хич не им хареса, както и на останалите. След няколко мига всичките се спуснаха на земята и се забързаха надалеч от нас.
Камила спря и се огледа. Листакът бе твърде гъст, за да се види дали в него не са се скрили други групи паяци.
— Намерихме границата им. Бих предпочела да не отивам по-натам — рече тя.
Веднага се съгласих с нея при мисълта за това, което може би лежи под избуялата растителност недалеч от нас.
Решихме да вървим обратно по пътеката в продължение на около двайсет минути и ако попаднем на проходимо място, подходящо за започване на огневата линия, да се отправим на север. Мислехме, че това ще ни осигури доста голяма ивица от страната, за да сме сигурни, че зад нас няма паяци.
За наш късмет след двайсет минути попаднахме на подходящо място, където храстите, въпреки че бяха доста трънливи, просветляваха и лесно се почистваха с мачете.
— Това ще свърши работа — рече Камила, като седна на един дънер от паднало дърво.
— Можем да започнем оттук — предпазливо се обадих аз. — Доколкото виждам, навсякъде е затрупано от храсталаци, в която и посока да се отправим. Работата ни няма да е лесна, а и ще е доста бавна.
Тя извади пакет цигари и ми предложи една. Взех я и седнах на дънера до нея.
— От тона ти съдя, че нямаш голямо мнение за плана на Чарлс — констатира тя.
— Е, мислех, че не е лошо като идея — уверих я аз, — но тогава още не бях видял цялата тази заобикаляща ни от всички страни растителност. Май ние двамата няма да й направим особено впечатление, нали?
— Не ни пречи да се опитаме. Не е нужно линията да е права. Можем да се придържаме към по-лесно проходимите места, стига да не се отклоняваме от общото направление.
Седяхме и известно време мълчаливо пушехме. След малко тя се обади:
— Снощи си мислех за тази работа с паяците. Възможно е нещата да са много по-сериозни, отколкото допускаме. Нещо е станало с тези паяци, нещо се е променило вътре в тях самите. Външно приличат на нормални паяци, но всъщност са паяци плюс още нещо, което не е характерно за паяците…
— Ти каза същото и когато огледа първия паяк — напомних й аз.
— Да, знам, но тогава не бях помислила за възможните неща, които думите ми биха могли да включват. Това, което ме порази снощи, е силата им да се приспособяват, да използват рационално ресурсите, с които разполагат. Предполага се, че първоначалната цел на копринената паяжина е била да осигурява безопасност на яйцата. Но когато насекомите се научили да летят, паяците открили ново приложение за коприната си. Започнали да тъкат паяжина, за да ловят в нея летящи насекоми. След като открили ново приложение на коприната си, продължили да я използват по най-различни начини, както и да произвеждат специализирани видове коприна. Изграждали си от нея гнезда, с врати-капани, които да ги затварят. Изтъкавали са листови паяжини, в които да попадат минаващите насекоми, а по-усъвършенстваните видове създали паяжината във формата на кълбо. Използвали я, за да вържат плячката си, за да закрепят листата едно за друго и да им направят дом, свързвали листата към паяжината си, за да ги скрият, докато чакат. Дори я използвали за построяването на мостове и като средство за летене, както видяхме вчера. Като взех под внимание възможностите им да произвеждат коприна, започнах да се чудя какво биха могли да постигнат с новата си власт да си сътрудничат и да действат организирано и съвместно. Мисълта е доста страшна наистина. Това вече ги е довело до конфликт с разновидности вън от орбитата им и е очевидно, че именно поради тези свои успехи те са успели да разчистят острова, като унищожат по-голямата част от другите форми на живот. То дори ги доведе до конфликтна ситуация с нас, като първата пролята кръв беше наша. Започвам да се чудя дали не сме свидетели на началото на революция; началото на завземане на властта…