След няколко минути вторият мъж се наведе напред. Със съчка разбърка нещо, което се готвеше в издълбана консервна кутия на огъня. Когато отново се облегна назад, забелязах, че мъжът с орнаментите ни наблюдава.
Опитах се да преценя какво мисли по израза на лицето му, но слабата светлина, както и отражението на костта в носа върху лицето му, не ми позволиха да стигна до някакво определено заключение. Очите му, които проблясваха от време на време от огъня, бяха спокойни. Реших, че по-скоро изглежда замислен, отколкото опасен.
След продължителен период на мълчаливо оглеждане и проучване, той запита без предисловие:
— Защо дошли тук?
Камила отново протегна ръце към огъня.
— За да се стоплим — отвърна тя.
Човекът уточни без да променя израза на лицето си:
— Защо дошли в Танакуатуа?
Камила замислено го изгледа.
— А вие защо сте тук? Танакуатуа не е ли табу за вас? За нас не е табу.
Мъжът се намръщи.
— Танакуатуа е табу за всички мъже, също и жени. Дойдохме единствено с цел да помогнем на Малките сестри. Разрешено е. — Отново се намръщи и продължи, — Танакуатуа е наш остров, наш дом, наш е.
Камила внимателно подхвърли:
— Дадоха ни да разберем, че е бил продаден на Британското правителство, което на свой ред го продаде на нас.
— Танакуатуа ни бе отнет с хитрост — започна мъжът.
Камила прояви интерес към думите му.
— И каква беше тази хитрост? — запита тя.
Мъжът не отговори веднага. Оглеждаше ни, като че ли се колебаеше. След това взе решение да ни разкаже историята.
— Това се случило по времето на Нокики, баща ми… — започна той. Разказа ни историята на доста добър английски, като от време на време особените му и непознати за нас изрази придаваха на речта му неизмеримо очарование. И така, там до огъня, който другият мъж непрестанно поддържаше с нови съчки, за пръв път чухме за Проклятието на Нокики и за саможертвата му. Разказът, съвсем естествено, бе малко предубеден, но човекът, чието име разбрахме, че е Наета, ни го предаде искрено, убедително и с чувство. Онези части, които по-късно успяхме да проверим, се различаваха единствено по дребните и маловажни детайли, но не и в основната сюжетна линия.
Разказът му отне известно време, но след като веднъж бе започнал, не можехме да го прекъснем по никакъв начин. Другият мъж на два пъти му предложи да си хапне от храната, която се готвеше в консервната кутия, но той всеки път я отблъскваше настрани и човекът сви рамене и я върна в пепелта, за да я запази топла. Едва след като свърши с описанието на последните четирима танакуатуанци, които гребели с кануто си, за да избягат завинаги надалеч от този прокълнат остров през огромния океан, той взе кутията и си хапна.
Седяхме мълчаливо, докато не свърши да яде и Камила каза:
— Но щом със сигурност не можете да живеете пак тук, единственото разумно нещо, което ви е оставало, е било да продадете острова.
Наета мрачно я изгледа.
— Не сме го продавали, Танакуатуа е наш — гневно отвърна той.
Продължи да обяснява, че е имало изплатена компенсация. Единственото справедливо разрешение на проблема било, след като правителството с измама ги било накарало да напуснат острова си и по този начин носело отговорност за наложеното върху му проклятие, да им намери друго място, на което да се заселят, но това не означавало, че те наистина са продали земята си. Нито пък че някой друг имал право да живее на нея, така че защо им трябвало да я продават и защо ли някой би изявил желание да я купи? Безсмислено било, следователно, било очевидно, че никой не я е купил. И въпреки че вече не можели да го използват, той все пак си оставал техният остров. Те го били завоювали, те го били поддържали и се грижили за него в продължение на толкова много години и тук лежали погребани костите на предците им. Били приели ситуацията — докато не чули, че правителството отново ги било измамило, като продало Танакуатуа, който не бил негов остров, за да може да го продава.
Тук той така се разгорещи, и разказът му стана толкова уплетен, че вече не бяхме в състояние да следим мисълта му. Единствено чрез търпеливи въпроси по-късно успях да подредя и сортирам горе-долу информацията.
Очевидно новината, че Танакуатуа е бил продаден, достигнала като слух до танакуатуанците в заточение в новия им дом на остров Иму и дори и непотвърдена, моментално разбудила страстите им. Когато след това била проверена и се оказала вярна, разделила общността на няколко фракции.