Глава втора
Изявлението на Клариса произведе различна реакция у всеки от слушателите й. Джереми гръмко се разсмя, отиде при своята домакиня и я целуна, докато сър Раулънд остана зяпнал от почуда, а Хюго изглежда не можеше да реши как да й отвърне, след като и двамата ги беше направила на глупаци.
Когато сър Раулънд най-после намери какво да каже, то беше:
— Клариса, вие сте такава безскрупулна лъжкиня! — но гласът му прозвуча ласкаво.
— Е — отвърна Клариса, — и бездруго беше толкова дъждовен следобед, че вие не можехте да играете голф. Все пак трябваше малко да се позабавлявате, което и наистина стана, нали, скъпи мои?
— Не ще и дума! — извика сър Раулънд, докато отнасяше таблата към вратата. — Трябва да се засрамите от себе си, задето се подигравате на по-възрастни хора. Изглежда единствено младият Уоръндър позна, че става дума за едно и също вино.
Хюго, който досега само се смееше, го придружи до вратата.
— Та кой — попита той, прегръщайки през рамо сър Раулънд, — кой беше онзи, дето казваше, че щял да познае „Кокбърн 27-ма“ навсякъде?
— Няма значение, Хюго — отвърна примирено сър Раулънд. — Хайде по-късно пак да си пийнем от това вино, пък каквато и марка да е то. — Като продължаваха да си говорят докато излизаха, двамата мъже минаха през вратата, водеща към преддверието, която Хюго затвори зад тях.
Джереми седна срещу Клариса на канапето.
— Е, Клариса — рече той обвиняващо, — каква е тази история с херцословакския министър?
Клариса го погледна с невинни очи.
— Кое по-точно? — попита тя.
Като насочи пръст към нея, Джереми произнесе бавно и отчетливо:
— Тичал ли е някога на три пъти до къщичката на вратаря и обратно, навлечен с мушама, вземайки разстоянието за четири минути и петдесет и три секунди?
Клариса сладко се усмихна и отговори:
— Херцословакският министър е душичка, но е доста над шестдесетте и силно се съмнявам дали е тичал изобщо от години.
— Значи всичко това сте си го измислили? Казаха ми, че сигурно ще е така. Но защо?
— Ами — отвърна Клариса с още по-мила усмивка — нали цял ден се оплаквахте, че не правите достатъчно упражнения. Затова си помислих, че ще е проява на приятелски жест да ви помогна да наваксате. Нямаше да се хванете, ако ви предложех да направите една бърза обиколка на гората, но пък бях сигурна, че елементът на предизвикателство ще ви привлече. Затова ви изнамерих противник, с когото да се състезавате.
Джереми нададе комичен вой на отчаяние.
— Клариса! — изпъшка той. — Казвате ли изобщо някога истината?
— Разбира се, че я казвам… понякога — призна Клариса. — Но когато говоря истината, никой, изглежда, не ми вярва. Много странно! — Тя се замисли за миг, а после продължи: — Предполагам, че когато си измисляш разни неща, се вживяваш тях и затова започваш да звучиш убедително. — После бавно се упъти към френските прозорци.
— Можех да си спукам някой кръвоносен съд — оплака се Джереми. — Ама какво ли ви пука на вас от това.
Клариса се разсмя. Отваряйки прозореца, тя отбеляза:
— Мисля, че се прояснява. Ще бъде прекрасна вечер. Колко сладко ухае градината след дъжд! — Тя подаде глава навън и пое дълбоко дъх. — На нарциси.
Докато затваряше прозореца, Джереми отиде при нея.
— Наистина ли ви харесва да живеете в провинцията? — попита той.
— Страшно.
— Но навярно се отегчавате до смърт — извика той. — Всичко това е толкова нетипично за вас, Клариса. Сигурно театърът ви липсва ужасно. Чух, че преди години сте били луда по него.
— Така беше. Но тук успявам да създам свой собствен театър — каза през смях Клариса.
— Но навярно ви липсва вълнуващият живот в Лондон.
Клариса отново се разсмя.
— И какво му е вълнуващото? Приемите и нощните клубове ли? — попита тя.
— Колкото до партитата — да. От вас би излязла блестяща домакиня — отвърна Джереми, смеейки се.
Тя се извърна към него.
— Звучи като в роман от времето на крал Едуард — каза Клариса. — Както и да е, дипломатическите приеми са ужасно скучни.
— Но това е истинска загуба — вие, забутана в този край! — настоя той, като се приближи до нея и се опита да я хване за ръката.
— Загуба… за мен? — попита Клариса, издърпвайки ръката си.
— Да — пламенно отвърна Джереми. — А пък и Хенри…