— Тук ли е мисис Хейлшъм-Браун?
Джереми нехайно се дръпна от бюрото и с престорено ленива крачка се отправи към канапето, като отвърна:
— Да, мис Пийки. Току-що отиде до кухнята с Пипа, за да й даде нещо за ядене. Нали знаете какъв вълчи апетит има тя.
— Децата не бива да ядат извън определеното за храна време — гласеше отговорът, изречен със силен, почти мъжки глас.
— Ще влезете ли, мис Пийки? — попита Джереми.
— Не, няма, защото съм с ботуши — обясни тя и гръмко се разсмя. — Иначе ще внеса пръстта от половината градина. — Тя отново се изсмя. — Дойдох само да я питам какви зеленчуци иска за утрешния обяд.
— Е, боя се, че… — започна Джереми, но мис Пийки го прекъсна.
— Знаете ли какво? — избоботи тя. — Пак ще намина.
Тя се накани да си тръгне, но изведнъж се обърна към Джереми:
— О, нали ще внимавате с това бюро, мистър Уоръндър? — каза властно тя.
— Разбира се — отговори Джереми.
— Много ценна антика е, видите ли — пояси мис Пийки. — Не бива да дърпате чекмеджетата толкова силно.
Джереми беше поразен.
— Ужасно съжалявам — извини се той. — Просто търсех хартия за писма.
— Средната преградка — почти излая мис Пийки и посочи с ръка, докато говореше.
Джереми се обърна към бюрото, отвори средната преградка и извади оттам лист хартия.
— Туйто! — рязко продължи мис Пийки. — Чудно как хората често не виждат неща, които са им под носа. — Тя сърдечно се разсмя, докато поемаше с широка крачка към градината. Джереми се присъедини към смеха й, но рязко спря, след като тя си отиде. Точно се накани да се върне до бюрото, когато влезе Пипа, дъвчейки кифла.
Глава трета
— Ммм. Страхотна кифла! — каза Пипа с пълна уста, като затвори вратата след себе си и обърса лепкавите си пръсти в полата.
— Хей, ти — подвикна й Джереми. — Как беше днес в училище?
— Кофти — отвърна жизнерадостно Пипа, докато слагаше остатъка от кифлата на масата. — Днес имахме „световна политика“. — Тя отвори чантата си. — Мис Уилкинсън обожава „световна политика“, но е страшно зелена. Целият клас й се качва на главата.
Докато Пипа измъкваше някаква книга от чантата си, Джереми я попита:
— Кой е любимият ти предмет?
— Биология — гласеше незабавният възторжен отговор. — Направо е върхът. Вчера правихме дисекция на жабешко краче. — Тя навря книгата под носа му. — Виж какво открих на една сергия за книги втора ръка. Сигурна съм, че е голяма рядкост. Над стогодишна е.
— За какво е точно?
— Това е нещо като книга с рецепти — обясни Пипа и я отвори. — Направо е супер, абсолютен връх!
— Но за какво е? — поиска да узнае Джереми.
Пипа вече беше погълната от нея.
— Какво? — промърмори тя, докато прелистваше страниците.
— Явно е много увлекателна — отбеляза той.
— Какво? — повтори Пипа, все така погълната от книгата. Тя промърмори на себе си „А стига бе!“, докато обръщаше страница след страница.
— Изглежда е някакъв евтин боклук — беше коментарът на Джереми, който посегна към един вестник.
Очевидно озадачена от нещо, което прочете в книгата, Пипа го попита:
— Каква е разликата между восъчната и лоената свещ?
Преди да отговори, Джереми помисли за миг.
— Бих казал, че лоената свещ е от определено по-лошо качество — каза той. — Но, естествено, и става за ядене. Що за странни рецепти има в тази книга?
Силно развеселена, Пипа скочи на крака.
— „Става ли за ядене?“ — издекламира тя. — Точно като в играта „Двадесет въпроса“! — После се разсмя, хвърли книгата върху креслото и донесе едно тесте карти от шкафа за книги. — Знаеш ли пасианса на демона? — попита тя.
До този момент Джереми беше съвсем погълнат от вестника си.
— Хм — гласеше единственият му отговор.
Пипа повторно се опита да привлече вниманието му.
— Сигурно не ти се играе на пастра?
— Не — твърдо отговори Джереми. Той остави вестника на табуретката, после седна зад бюрото и адресира един плик.
— Така си и мислех — промърмори тъжно Пипа. Тя коленичи на пода в средата на стаята, нареди картите и започна да нарежда пасианса на демона. — Ех, да можеше поне да изгрее слънце — оплака се тя. — Направо е пълна скръб да си в провинцията, когато вали.