Влагата и теснотата в купето вече не им бяха съвсем неприятни. При всичките дебнещи опасности на съвременния свят, замъгленото от пара затворено пространство на колата изглеждаше като уютно и сигурно убежище.
Въпреки че не искаше да задава повече въпроси, защото се страхуваше от възможните отговори, Уолт все пак каза:
— Сградите на Банодайн са охранявани от съвършени системи за сигурност. Тяхното предназначение да не допускат вътре хора без специално разрешение, а сигурно е още по-трудно да се измъкнеш оттам. Но все пак и кучето, и Чуждият са успели да избягат.
— Да.
— И очевидно никой не е предполагал, че това е възможно. Което значи, че и двамата са по-умни, отколкото са мислели всички.
— Да.
Уолт продължи:
— Що се отнася до кучето… е, даже и да е по-умно, отколкото са го смятали, какво от това? Нали било дружелюбно.
Лем, който досега гледаше през съвсем непрозрачното предно стъкло, най-сетне срещна погледа на Уолт.
— Така е. Но ако Чуждият се окаже по-умен… ако умствените му възможностите са почти като човешките, залавянето му ще се затрудни още повече.
— Почти… или съвсем като човешките.
— Не. Това не е възможно.
— Или дори по-големи — предположи отново Уолт.
— Не. Не може да е така.
— Не може?
— Не.
— Определено не може?
Лем въздъхна, започна да трие уморено очи и не каза нищо. Не искаше да лъже повече най-добрия си приятел.
7
Нора и Травис разпитаха Айнщайн за всички снимки една по една и така научиха за него малко повече. С едно излайване или лудо махане на опашка той отговори на доста въпроси и успя да потвърди, че е избрал рекламите на компютри, тъй като му напомнят компютрите в лабораторията, където е бил затворен. А снимката на четирима младежи, играещи с плажна топка на пъстри ивици, бе харесал, защото единият от учените очевидно бе използвал подобни топки с различни размери в тест за интелигентност, който много се бе понравил на Айнщайн. Не успяха да разберат причината за интереса му към папагала, пеперудите, Мики Маус и много други неща, но само защото не улучиха подходящите въпроси с отговор „да“ или „не“, които да им дадат нужното обяснение.
Даже ако не успееха да разберат значението на някоя снимка след стотици въпроси, непрекъснатото откриване на нови неща ги държеше в радостно напрежение, защото постигнатият успех бе напълно достатъчен да им дава нови сили. Настроението им се помрачи единствено, когато се опитаха да разпитат Айнщайн за изображението на демона от новия филм на ужасите. Той се развълнува силно. Сви опашка между задните си крака, озъби се и заръмжа силно и гърлено. Няколко пъти опита да се скрие от снимката, като се шмугваше зад канапето или в съседната стая и оставаше там една-две минути, преди да се появи отново и с огромно нежелание да чуе останалите въпроси; при това почти непрекъснато трепереше, докато го питаха за чудовището от филмовото списание.
Най-накрая, след като бе опитвал десет минути да определи причината за ужаса на кучето, Травис посочи с пръст въображаемото чудовище с огромна челюст, остри зъби, злокобно светещи очи, и каза:
— Ти може би не разбираш, Айнщайн. Това от картинката не е истинско, живо същество. То е някакво измислено привидение от филм. Разбираш ли какво значи измислено, въображаемо?
Айнщайн завъртя опашка:
Да.
— Добре тогава, това е само едно въображаемо чудовище.
Едно излайване:
Не.
— Измислено, фалшиво, неистинско, просто човек в ужасен гумен костюм — добави Нора.
Не.
— Да — каза Травис.
Не.
Айнщайн отново опита да се скрие зад канапето, но Травис го сграбчи за нашийника и го задържа.
— Да не би да твърдиш, че си виждал подобно нещо?
Кучето вдигна очи, за да не гледа картинката, обърна се към Травис, започна силно да трепери и скимти.
Тъжната нотка на дълбок страх в тихия звук, издаван от Айнщайн и смътната тревога в очите му развълнуваха Травис толкова, че той се изненада. Държеше нашийника с една ръка, а другата бе поставил на гърба на кучето и с нея усещаше как тялото му се тресе — и изведнъж самият Травис започна да трепери. Силната уплаха на Айнщайн преминаваше у него и през главата му мина налудничава мисъл: „Бога ми, той наистина е виждал нещо подобно“.
Усещайки промяната в поведението на Травис, Нора каза:
— Какво има?
Вместо да й отговори, той повтори въпроса, на който Айнщайн още не беше отговорил:
— Твърдиш ли, че си виждал такова нещо?
Да.
— Нещо, което прилича досущ на този демон?
Излайване и завъртане на опашка: И да, и не.
— Нещо, което прилича поне малко на него?
— Да.