Травис пусна нашийника и погали кучето по гърба, като се опитваше да го успокои, но Айнщайн продължаваше да трепери.
— Затова ли стоиш до прозореца като на стража през някои нощи?
Да.
Объркана и уплашена от състоянието на кучето, Нора също започна да го гали.
— Аз мислех, че се тревожиш дали няма да те открият хората от лабораторията.
Айнщайн излая веднъж.
— Не се ли страхуваш, че хората от лабораторията ще те намерят?
И да, и не.
Травис каза:
— Повече те е страх да не… те открие това, другото.
Да, да, да.
— Това ли е съществото, което срещнахме оня ден в гората, което ни преследваше, по което стрелях? — попита Травис.
Да, да, да.
Травис погледна Нора. Беше намръщена.
— Но това е само чудовище от филм. В действителност не съществува нищо, което даже малко да прилича на него.
Айнщайн притича през стаята, душейки натрупаните снимки и се спря пред рекламата на Синия Кръст, представяща лекар, майка и малко бебе в болнична стая. Донесе списанието пред тях и го пусна на пода. Долепи нос до лекаря на картинката, погледна Нора, после Травис, пак долепи нос до лекаря и накрая вдигна поглед в очакване.
— Преди малко — започна Нора — ни каза, че докторът представлява учените от твоята лаборатория.
Да.
Тогава Травис каза:
— Значи искаш да ми кажеш, че ученият, който е работил с тебе, знае какво беше онова нещо в гората.
Да.
Айнщайн отново се зарови в снимките, като този път се завърна с рекламата на кола, поставена в клетка. Сложи нос върху решетката; после, доста колебливо, го долепи до изображението на демона.
— Да не би да твърдиш, че онова нещо от гората живее в клетка? — попита Нора.
Да.
— По-вероятно е, мисля — обади се Травис, — да ни казва, че то е било в клетка някога, че той го е виждал в клетка.
Да.
— В същата лаборатория, където самият ти си живял в клетка?
Да, да, да.
— Още едно опитно животно? — каза Нора.
Да.
Травис изучаваше с поглед снимката на чудовището, огромното му чело и жълтите очи, светещи дълбоко под него, издълженият като муцуна нос и устата с много лъщящи зъби. Най-накрая проговори:
— Това да не е било… несполучлив експеримент?
И да, и не — отговори Айнщайн.
Съвсем полудяло от страх при този разговор, кучето изтича през стаята до външния прозорец, подскочи, постави предните си лапи върху рамката и впери поглед в настъпващата над Санта Барбара вечер.
Нора и Травис, седяха на пода сред множество отворени списания и книги, доволни от успеха си, започващи да усещат изтощението, което досегашните им вълнения бяха скрили — и объркани се усмихваха един на друг.
Нора каза тихо:
— Мислиш ли, че Айнщайн е способен да лъже, да си измисля налудничави истории като малките деца?
— Не знам. Могат ли кучетата да лъжат, или това е чисто човешка способност? — той се засмя на собствения си безсмислен въпрос, но продължи: — Могат ли кучетата да лъжат? Могат ли мишките да се избират за президенти? Кравите пеят ли?
Нора беше много симпатична, когато също се засмя:
— Патоците танцуват ли степ?
В пристъпа на глупав смях — с който се отърсваха от тежестта на интелектуалното и емоционално общуване с куче, умно като Айнщайн, от самата мисъл за това, което са сторили — Травис каза:
— Веднъж видях един паток да потраква с подметки.
— Хайде бе!
— Истина. Във Вегас.
Нора каза през смях:
— В кой хотел беше концертът?
— В „Сийзърс Палъс“. Можеше също и да пее.
— Патокът ли?
— Да. Няма ли да ме питаш за името?
— Как му беше името?
— Сами Дейвис Младши — Патокът — каза Травис и пак избухнаха в смях. — По него време той беше толкова известен, че даже не си правеха труда да изпишат на плакатите цялото му име. Хората и така разбираха чий е концертът.
— А какво пишеха — само „Сами“ ли?
— Не. Само „Младши“.
Айнщайн се върна от прозореца и ги загледа с вирната глава, като се опитваше да разбере защо така са полудели.
Обърканото изражение на ретривъра се стори на Травис и Нора най-смешното нещо, което са виждали в живота си. Облегнаха се един на друг, прегърнаха се и продължиха да се смеят като откачени.
С подигравателно сумтене ретривърът се върна до прозореца.
Когато постепенно започнаха да идват на себе си и смехът им поотслабна, Травис изведнъж разбра, че е прегърнал Нора, че нейната глава е върху рамото му, а телата им се допират тъй, както не смееха да си позволят преди. Косата й ухаеше на свежест и чистота. Той чувстваше как от нея се излъчва топлина. Изведнъж усети, че я желае силно, знаеше, че ще я целуне, когато вдигне глава от неговото рамо. Само след миг тя го погледна и той направи това, което беше сигурен, че ще направи — целуна я — и тя също го целуна. За момент тя сякаш не разбираше какво става, какво означава това; направи го като че ли беше някаква случайност, приятна и съвсем невинна, не страстна целувка, а от приятелство и голяма обич. Но тогава целувката стана друга и устата й изведнъж се отпусна. Тя започна да диша бързо, ръката й стисна неговото рамо и се опита да го привлече по-близо. Застена тихо от желание, но самият й глас сякаш я събуди от някакъв сън. Внезапно застина, осъзнала, че се намира в обятията на мъж, а красивите й очи се разшириха от учудване — и страх — от това, което почти се случи. Травис веднага се отдръпна, защото инстинктивно усети, че моментът не е подходящ, че не всичко е точно както трябва. Когато започнеха да правят любов, трябваше да го направят съвършено, без колебания и без да мислят за друго, защото после цял живот щяха да си спомнят този първи път, а споменът не можеше да е друг, освен светъл и радостен — спомен, който ще съживяват хиляди пъти, до дните на старостта. Въпреки че не му беше сега времето да изрича с думи бъдещите си намерения и да се кълне в тях, Травис не се съмняваше, че той и Нора Девън ще прекарат живота си заедно, изведнъж му стана ясно, че последните дни е знаел всичко това, макар и подсъзнателно.