След няколко секунди неловко мълчание те се отделиха един от друг — всеки се опитваше да реши дали трябва да говори за внезапната промяна в отношенията им — и Нора най-накрая каза:
— Той още е до прозореца.
Айнщайн бе залепил ноздри върху стъклото, впил поглед в тъмното.
— Възможно ли е да казва истината? — учуди се на глас Нора. — Наистина ли от тая лаборатория е избягало и нещо друго, нещо толкова страховито?
— Щом са успели да създадат куче, умно като него, защо да не създадат и нещо още по-невероятно. А и онзи ден в гората наистина имаше нещо.
— Но, сигурна съм, няма опасност то да го открие. След като си го довел толкова далеч на север.
— Няма опасност — съгласи се Травис. — Не мисля, че Айнщайн разбира колко е далеч от мястото, където го намерих. Каквото и да е имало в гората там, то вече не може да го проследи. Но мога да се обзаложа, че ония от лабораторията са вдигнали цяла армия, за да го търси. От тях се страхувам. И Айнщайн също — затова на обществени места обикновено се преструва на глупаво куче и разкрива ума си само насаме пред мене, а сега — и пред тебе. Не иска да се връща там.
Нора каза:
— Ако го открият…
— Няма.
— Но ако все пак го открият, тогава?
— Никога няма да им го дам — отговори Травис. — Никога.
8
До единайсет часа вечерта хората на следствието бяха прибрали обезглавения труп на помощник-шерифа Портър и обезобразеното тяло на строителя от Бордо Ридж. Съчинената на място версия за убийствата бе предоставена на репортерите покрай полицейския кордон и изглежда те я приеха добре; зададоха въпросите си, направиха около двеста снимки, записаха няколкостотин фута видеолента, която след редактирането щеше да заеме около сто секунди програмно време в утрешните телевизионни новини. (В епохата на масови убийства и тероризъм за две жертви не можеха да се отделят повече от две минути време в ефир: десет секунди въведение, стотина — за самия филм, десет — за добре гримираните отговорни персони, които да будят уважение и да изглеждат сериозни и натъжени, а след това — репортаж за участничките в конкурс за красота по бикини, конгрес за притежателите на порода кучета, или някой очевидец на извънземен космически кораб с особена форма.) Репортерите вече ги нямаше, отишли си бяха и лаборантите, униформените полицаи, както и всички агенти на Лемюъл Джонсън освен Клиф Соумз.
Полумесецът блещукаше едва зад тънките облаци. Прожекторите ги нямаше и единствената светлина идеше от фаровете на шерифската кола. Уолт Гейнз бе завъртял лимузината така, че дългите светлини да сочат към колата на НУС, паркирана в края на прашната улица, за да улесни Лем и Клиф докато стигнат до нея. В дълбокия мрак извън лъчите на фаровете къщите в скели се извисяваха като вкаменелости на праисторически влечуги.
Вървейки към колата, Лем се чувстваше донякъде облекчен въпреки трагичните обстоятелства. Уолт доброволно се съгласи да не се меси при поемането на разследването от федералните власти. Въпреки че Лем наруши сума правила и престъпи клетвата за пазене на тайна, като разказа на Уолт подробностите около проекта „Франсис“, той беше сигурен, че шерифът ще си държи езика зад зъбите. Случаят оставаше добре прикрит, булото още стоеше на мястото си, макар и леко повдигнато.
Клиф Соумз стигна пръв до колата, отвори вратата, седна на предната седалка до шофьора и докато Лем отваряше своята врата, чу възклицанието на помощника си: