— О, Господи, Исусе — Лем се наведе към отворената врата, за да види какво става с Клиф, видя го как бързо се измъква от колата и разбра причината. Една откъсната глава.
Без съмнение главата на Тийл Портър.
Беше на предната седалка, сложена с лице към Лем, така че да я види след като отвори вратата. Устата беше зейнала, сякаш крещеше без звук. Очите ги нямаше.
Лем се извърна встрани и извади револвера си изпод сакото.
Уолт също бе изскочил от колата и вече тичаше към Лем със своя револвер в ръка.
— Какво има?
Лем посочи.
Като стигна до лимузината на НУС, Уолт погледна през отворената врата и виждайки главата, издаде тих, скръбен вопъл.
Клиф заобиколи колата, стиснал здраво оръжието си с дуло, насочено право нагоре.
— Проклетото нещо е било тука, когато пристигнахме и докато бяхме в къщата.
— Може още да е тук — каза Лем, като се оглеждаше тревожно в мрака, който ги заобикаляше отвсякъде, отвъд лъчите от фаровете на патрулната кола.
Уолт също изучаваше с поглед обвитите в пелените на мрака строежи.
— Ще извикаме моите хора и ще ги пуснем да търсят.
— Няма никакъв смисъл — каза Лем. — Оня ще отлети веднага щом види, че те се връщат… ако вече не го е сторил.
Стояха на границата на Бордо Ридж, а зад тях имаше много мили пусто поле, възвишения и планини, от които Чуждият бе дошъл и където можеше отново да се завърне. Тези хълмове, била̀ и каньони сега бяха само смътни очертания в бледата светлина на полумесеца — човек можеше да ги усети някак, но не и да ги види ясно.
Някъде от края на неосветената улица се чу силно трополене, сякаш се събори купчина греди или керемиди.
— Той е тука — каза Уолт.
— Може би — отвърна Лем. — Но не бива да тръгваме подир него в тъмното както сме само трима. Той иска точно това.
Ослушаха се.
Не чуха нищо повече.
— Когато пристигнахме първи, ние претърсихме целия район — още преди вие да дойдете — обади се Уолт.
Клиф каза:
— Сигурно е вървял на стъпка пред вашите, играел си е с тях на криеница. След това е видял, че идваме ние и е разпознал Лем.
— Познал ме е, макар и само два пъти да съм ходил в Банодайн — съгласи се Лем. — Всъщност… мисля, че Чуждият е чакал тука точно мене. Той вероятно разбира моята роля във всичко това и знае, че аз ръководя неговото и на кучето издирване. Затова е пожелал да ми остави главата на помощника.
— За да ти се подиграе?
— Да ми се подиграе.
Мълчаха и гледаха тревожно към чернотата в недостроените къщи и около тях.
В горещия юнски въздух нямаше никакво движение.
Няколко дълги минути единственият звук беше тихото мъркане от двигателя на шерифската кола.
— Наблюдава ни — обади се Уолт.
Още едно трополене на съборени строителни материали. Този път по-близо.
Тримата мъже замръзнаха по местата си, обърнати в различни посоки, готови да се отбраняват.
Сега тишината трая около минута.
Лем искаше да каже нещо, когато Чуждият нададе вой. В тоя звук имаше нещо неземно, от него кръвта изстиваше. Сега обаче разбраха посоката му: откъм откритото нощно поле, отвъд границите на Бордо Ридж.
— Тръгва си — каза Лем. — Решил е, че не може да ни подмами в преследване само тримата и се отдалечава докато още не сме повикали подкрепления.
Чу се още един див крясък, този път от по-далече. Зловещият звук сякаш раздираше с нокти душата на Лем.
— Още утре сутринта — гласът му беше решителен, — ще дислоцираме подразделенията на морските пехотинци в хълмовете на изток от тук. Ще го спипаме проклетото същество. Бога ми, ще го спипаме.
Уолт се обърна към автомобила на Лем, като явно обмисляше неприятната задача как да се справят с обезобразената глава на Тийл Портър, и каза:
— Но защо очите? Защо винаги им изтръгва очите?
Лем отговори:
— Отчасти защото това създание е просто дяволски агресивно, кръвожадно. В гените му е. И мисля, защото наистина му доставя удоволствие да ни тероризира. Но има и друго…
— Какво?
— Не ми се иска да си спомням това, но, за съжаление, го помня съвсем ясно…
При едно от посещенията си в Банодайн Лем бе станал свидетел на един доста обезпокоителен разговор (или нещо подобно на разговор) между доктор Ярбек и Чуждия. Ярбек и асистентите й обучаваха Чуждия на символен език, подобен на използвания от изследователите, правещи опити да общуват с високоразвити примати, например горили, още през средата на седемдесетте години. Индивидът, с който постигнаха най-голям успех — женска горила на име Коко, станала център на безкраен журналистически интерес за цяло десетилетие — бе известна с това, че е усвоила около четиристотин думи от символния език. А когато Лем видя Чуждия за последен път, той можеше да се похвали с речник, доста по-голям от този на Коко, макар и да не го владееше съвършено. В лабораторията на Ярбек Лем бе наблюдавал как сътвореното от човека чудовище прави сложни и дълги поредици от знаци с ръце към разговарящия с него учен, а един асистент шепнеше в ухото на Лем превода, докато стояха пред огромната клетка. Чуждият изрази свирепа враждебност към всички и всичко, често прекъсваше разговора с Ярбек и безкрайно гневно се впускаше в бяг между решетките, блъскаше се в тях и бясно крещеше. Сцената уплаши и погнуси Лем, но също го изпълни с огромна тъга и съжаление към участта на Чуждия: тоя звяр щеше вечно да живее в клетка, вечно да остане една омразна приумица, самотен както никое друго същество на земята — дори и кучето на Уедърби. Това преживяване го впечатли толкова силно, че той още помнеше смисъла на почти всеки знак от езика, на който разговаряха Чуждия и Ярбек, и сега в главата му изникна една вледеняваща част от техния разговор.