Докато се мъчеха да го питат нещо, Чуждият бе показал с ръце:
Изтръгна твоите очи.
Искаш да изтръгнеш моите очи ли? — каза с пръсти Ярбек.
Изтръгна очите на всички.
Защо?
Не ме виждат.
Защо не искаш да те виждат?
Грозен.
Мислиш, че си грозен?
Много грозен.
Как ти хрумна, че си грозен?
Хората казват.
Кои хора?
Всички, които ме виждат за първи път.
А този мъж, който днес е тук? — Ярбек посочи Лем.
Да. Всички ме мислят за грозен. Мразят ме.
Никой не те мрази.
Всички.
Никога не са ти казвали, че си грозен. Откъде знаеш, че мислят така?
Знам.
Как го разбираш?
Знам, знам, знам — той хукна из клетката, дърпаше решетките, издаваше писъци, а после се обърна с лице към Ярбек. — Изтръгна моите собствени очи.
За да не можеш да виждаш себе си ли?
За да не мога да виждам как хората ме гледат — каза съществото и тогава Лем бе изпитал дълбоко съжаление, но без то да намали страха му ни най-малко.
А сега, в горещата юнска нощ, той разказа на Уолт Гейнз за този разговор в Ярбековата лаборатория и шерифът потръпна.
— Господи — промълви Клиф Соумз, — освен всичко останало той мрази и себе си, значи мрази още повече своя създател.
— След като ми разказа всичко това — каза Уолт, — аз съм изненадан, че никой от вас не се е досетил защо той толкова силно мрази кучето. Това проклето, отвратително, бедно създание и кучето са двете чеда на проекта „Франсис“. Кучето е любимото, обично дете, и Чуждият винаги го е знаел. Кучето е детето, с което родителите обичат да се хвалят, а Чуждият е детето, което предпочитат да държат под ключ в някоя скрита стая, и затова той изпитва злоба към него, изгаря от тази злоба през всяка секунда на всеки Божи ден.
— Разбира се — каза Лем, — прав си. Разбира се.
— Сега трябва да ни е съвсем ясно защо е строшил двете огледала от баните на горния етаж в къщата, където бе убит Тийл Портър — продължи Уолт. — Това създание не е могло да понесе собствения си образ.
Някъде в нощта, вече много по-далеч, се чу крясъкът на нещо, сътворено не по Божията воля.
Седма глава
1
В останалата част на юни Нора рисува малко, прекара доста време с Травис и се опитваше да научи Айнщайн да чете.
Нито тя, нито Травис бяха сигурни, че кучето, макар и толкова умно, може да се научи на това, но си заслужаваше да опитат. Изглежда то разбираше говоримия английски език, следователно трябваше да се справи и с писмените знаци.
Те, разбира се, не можеха да бъдат съвсем сигурни, че Айнщайн наистина разбира говоримия език, въпреки че реагираше на различните думи по подходящ начин. Имаше някаква минимална възможност, вместо да възприема точното значение на самите думи, кучето да вижда техните образи в съзнанието на говорещите хора чрез неуловима телепатия.
— Но не вярвам, че е така — каза Травис един следобед, докато седяха с Нора в градинката зад неговата къща, пиеха охладено вино и гледаха лудориите на Айнщайн в пръските на водата за поливане. Може би защото не искам да го повярвам. Струва ми се прекалено много да е умен като мене и в същото време да притежава телепатични способности. Ако е тъй, сигурно трябва аз да си сложа нашийника, а той да държи каишката.
Използуваха испански тест, според който излезе, че у ретривъра всъщност няма никаква телепатия.
Още в колежа Травис бе учил три години испански. По-късно, след като избра военната кариера и влезе в елитните части „Делта“, началниците му го насърчаваха да продължи изучаването на езика, защото вярваха, че нарастващата политическа несигурност в Централна и Южна Америка неизбежно ще наложи „Делта“ все по-често да участва в антитерористки операции в испано-говорящите страни на този район. Той бе напуснал въздушно преносимите части преди много години, но непрекъснатото общуване с многобройните калифорнийски латиноамериканци поддържаше испанския му в сравнително добра форма.