Същия ден Травис пристигна в къщи с нов пакет четива и Айнщайн откри между илюстрованите детски книжки и комикси няколко, посветени на Мики Маус. Това откритие го накара да тържествува тъй, както Нора — при вестта за края на процеса срещу Артър Стрек. Неговият възторг от Мики, Патока Доналд и останалия антураж на Уолт Дисни беше необясним, но съвсем очевиден. Айнщайн не спря да върти опашка и олигави целия Травис от благодарност.
Споменът за този ден щеше да остане само в розови цветове, ако Айнщайн не бе обикалял цяла нощ къщата от прозорец на прозорец, взирайки се в мрака с явен страх.
3
В четвъртък сутринта, петнайсети юли, почти шест седмици след убийствата в Бордо Ридж, два месеца след бягството на кучето и Чуждия от Банодайн, Лемюъл Джонсън седеше сам в своя кабинет на последния етаж в сградата на федералните власти в Санта Ана, административен център на окръг Ориндж. Гледаше през прозореца към наситената с отровни газове мараня, притисната под слоя неподвижен въздух и разстлана над цялата западна половина на окръга, която правеше четиридесетградусовата горещина съвсем непоносима. Отровножълтата светлина на деня подхождаше на неговото настроение.
Отговорностите му не се ограничаваха само с издирването на лабораторните бегълци, но този случай не излизаше от главата му и го тревожеше, докато върши останалата си работа. Инцидентът в Банодайн не го оставяше на мира и насън, затова напоследък успяваше да дремне едва четири-пет часа на нощ. Той не можеше да понесе мисълта, че губи.
Не, всъщност го преживяваше още по-тежко: беше обладан от чувството, че на всяка цена е длъжен да избягва провалите. Баща му, започнал живота си от калта и успял да развие успешен бизнес, бе внушил на Лем почти религиозна вяра в необходимостта да успее, да постигне, да направи всичко по силите си в тоя живот. Не трябвало да се разчита, на досегашните успехи, казваше често баща му, защото животът всеки момент можел да издърпа вълшебното килимче изпод теб, ако не се стараеш достатъчно. „А за чернокожите е още по-зле, Лем. За чернокожия успехът е като да ходиш по въже, опнато над Великия Каньон. Там горе, на високото, ти е много приятно, но сгрешиш ли, провалиш ли се, падаш в пропастта от цяла миля височина. В пропастта. Защото провалът значи, че отново си беден. А в очите на много хора, даже в нашата просветена епоха, един изпаднал, беден и нещастен чернокож човек не е изобщо човек, той е просто негър.“ Тогава за пръв и единствен път баща му бе използвал тази омразна дума. Лем израсна с убеждението, че всяко негово достижение ще бъде несигурно като крепежа на алпинист, вкопчен в отвесната скала на живота, че всеки момент опасните и променливи ветрове на високото могат да го отвеят оттам и затова не се осмеляваше да се отпусне, винаги стискаше скалата здраво и упорито се изкачваше към някой по-висок и безопасен предел.
Напоследък не спеше добре, липсваше му и апетит. Ако все пак хапнеше нещо, стомахът му неизбежно се свиваше от силни болки и киселини. Дяволски не му вървеше и в бриджа, защото не можеше да се съсредоточи в картите; всяка седмица Уолт и Одри Гейнз го биеха на малките си домашни турнири.
Той знаеше причината за своята мания да приключва всеки случай успешно, но това не му помагаше да стане друг.
Човек си остава, какъвто е, мислеше той, но може би получава възможност да промени себе си, единствено когато животът го изненада внезапно и като с бейзболна бухалка строши магическото огледало на миналото, а в отломките вече я няма неговата завладяваща сила.
Гледаше изгарящия юлски ден през прозореца на кабинета, потънал в тревожни мисли.
Още през май той предположи, че е възможно някой да е прибрал ретривъра в своя дом. Все пак беше много красиво животно и стига да проявеше само малко от своята интелигентност пред някого, той не би устоял — и ето, че кучето вече има подслон. Следователно, сметна Лем, намирането на ретривъра щеше да бъде по-трудно от проследяването на Чуждия. Считаше, че за намирането на звяра стига една седмица, а за прибирането на кучето — може би месец.
Разпрати съобщения до всички ветеринарни лекари и приюти за бездомни животни в щатите Калифорния, Невада и Аризона, с които ги молеше настойчиво да съдействат за откриването на златния ретривър. В призива се твърдеше, че животното е избягало от медицинска изследователска лаборатория, провеждаща важни опити в борбата срещу рака. Загубата на кучето, пишеше в него, означавала загуба на милиони долари инвестиции и безбройни часове научен труд, а това щяло сериозно да забави разработването на лекарство за някои злокачествени образувания. В призива имаше снимка на кучето и бе споменато, че от вътрешната страна на лявото му ухо е татуиран лабораторният номер 33–9. Писмото, придружаващо призива, изискваше от получателя не само съдействие, но и запазване на тази поверителна информация. Съобщенията се изпращаха всеки седем дни след бягството от Банодайн и доста агенти на НУС не правеха нищо друго, освен да телефонират на приютите за животни и ветеринарните лекари в трите щата, за да се убедят, че знаят за призива и продължават издирването на ретривър с татуировка.