Когато Лем и Клиф пристигнаха, хората на шерифа току-що бяха натикали телата в найлонови чували. Обаче циповете още стояха отворени и Лем успя да забележи, че едната жертва е мъж, а другата — жена, и двамата — млади, облечени за туризъм. Техните рани бяха ужасни; очите им ги нямаше.
Невинните мъртви вече ставаха пет и тази цифра преследваше Лем като призрак на вината. В такива моменти искаше баща му да не бе възпитавал у него никакво чувство за отговорност.
Помощникът Хал Бокнър, висок и мургав, но с учудващо тънък глас, уведоми Лем за самоличността и състоянието на жертвите:
— Според личната карта, която е носил, името на мъжа е Сидни Транкън, двайсет и осем годишен, от Глендейл. По тялото има стотина следи от ужасни ухапвания, повече от сто следи от одиране с нокти, големи рани. Както и вие казахте, гърлото е разкъсано. Очите…
— Да — прекъсна го Лем, защото нямаше смисъл да слуша за пореден път тия страховити подробности.
Мъжете от криминологичната лаборатория затвориха циповете на найлоновите чували. Това беше леден звук, който застина за малко като зимен сняг, преди да се стопи в горещия юлски въздух.
Помощникът Бокнър продължи:
— Отначало помислихме, че някой психопат е заколил с нож Транкън. Понякога се случва някой откачен убиец да броди из горите вместо по улиците и да напада туристи. Затова помислихме, че… първо ги е убил с нож, а останалото са свършили дивите животни, хранещи се с мърша, след като вече е бил мъртъв. Но вече… не сме толкова сигурни.
— Не виждам никаква кръв по земята тук — каза Клиф Соумз объркан. А трябва да е имало доста.
— Не са ги убили тука — обясни помощникът Бокнър, а после продължи невъзмутимо да обяснява за жертвите:
— Жената е на двайсет и седем, име — Рут Касаварис, също от Глендейл. Също следи от силни ухапвания, големи рани. Гърлото й…
Лем отново го прекъсна:
— Кога са убити?
— Не можем да преценим с голяма точност преди лабораторните тестове, но изглежда — вчера късно следобед. Мислим, че телата са довлечени дотук, за да бъдат открити по-лесно на върха на билото. Оттук минава отъпкана туристическа пътека. Но не са ги открили други туристи. Видял ги пилотът на самолета, извършващ редовния контролен полет за горски пожари. Погледнал надолу и видял две тела, проснати върху голото било.
Високото плато над каньона Боулдър беше на повече от трийсет въздушни мили на север-северозапад от връх Джонстън, където двамата туристи се спасиха от Чуждия в своя автомобил и стреляха по него с 32-калибровия си пистолет на 18 юни, преди двайсет и осем дни. Чуждият бе избрал своя маршрут на север-северозапад само с инстинкта си, като при това със сигурност е трябвало често да се връща назад от каньоните без изход; следователно в този планински терен вероятно е пропътувал между шейсет-деветдесет мили по земя, за да измине трийсетте въздушни. И все пак, това означаваше преход от най-много три мили на ден, затова Лем се чудеше какво ли е правило съществото в часовете, когато не е пътувало, не е спяло, нито е преследвало дивеч за храна.
— Нали ще искате да видите къде са убити двамата — каза Бокнър. — Намерихме мястото. И също ще искате да видите леговището.
— Леговището?
— Бърлогата — каза един от планинските жители. — Гадната бърлога.
Полицаите, планинарите и лаборантите хвърляха на Лем и Клиф загадъчни погледи още от пристигането им, но това не учуди особено Лем. Местните власти винаги се отнасяха към него с подозрение и любопитство, защото не бяха свикнали в случаите им да се намесват мощни федерални агенции като НУС и да поемат разследването; това рядко се случваше. Но сега разбра, че те проявяват по-различно и силно любопитство от обикновеното и чак сега усети техния страх. Те бяха намерили нещо — бърлогата, за която говореха — и то им даваше основание да мислят, че този случай е даже по-необикновен, отколкото обикновено предполага внезапното появяване на НУС.
Със своите костюми, вратовръзки и лъснати обувки нито Лем, нито Клиф бяха подходящо екипирани за слизане по тесните пътеки на каньона, но никой от двамата не се възпротиви, когато планинарите ги поведоха надолу. Двама заместник-шерифи, лаборантите и един от тримата планински жители останаха горе при телата, а шестима тръгнаха към каньона. Следваха тясно каменисто дере, издълбано от пороите, после завиха по нещо като козя пътека. Когато слязоха в най-ниската част на каньона, поеха на югоизток и изминаха половин миля. Скоро Лем се изпоти и лицето му се покри със слой прах, а чорапите и широките му панталони се напълниха с бодилчета.