— Ето тук са били убити — каза помощник-шерифът Бокнър, като ги изведе на една полянка, заобиколена от клек, планински цветя и ниски храсти.
Светлата, песъчлива земя и изсъхналата на слънцето трева бяха покрити с огромни тъмни петна. Кръв.
— А точно тук, отзад — обади се единият планинар, — намерихме бърлогата.
Беше тясна пещера под стената на каньона, дълбока около десет и широка около двайсет фута, на не повече от десетина стъпки от полянката, където туристите бяха убити. Пещерният вход беше широк приблизително осем фута, но твърде нисък, затова Лем трябваше да се наведе при влизането. Вътре успя да се изправи, защото таванът бе висок. Миришеше леко, но неприятно, на мухъл. Светлина влизаше през тесния вход и през една двуфутова цепнатина в горната част, издълбана от течащата вода, но вътре беше доста мрачно и поне с двайсет градуса по-студено, отколкото навън в каньона.
С Лем и Клиф влезе само помощникът Бокнър. Лем почувства, че другите се въздържаха не поради опасения, че вътре ще станат твърде много хора, а защото пещерата ги плашеше.
Бокнър имаше прожекторче. Включи го и насочи лъча към нещата, заради които ги бе довел тука, като разпръсна някои от сенките, а другите полетяха като прилепи по каменните стени и кацнаха върху различни грапавини.
В единия ъгъл беше натрупана шест-осем инча суха трева, която служеше за легло върху пода от пясъчник. До леглото имаше хромирана метална кофа, пълна със сравнително прясна вода, донесена от най-близкия поток, очевидно поставена там, за да може спящият да утолява жаждата си, като се събуди по средата на нощта.
— Бил е тук — каза тихо Клиф.
— Да — съгласи се Лем.
Той усещаше инстинктивно, че точно Чуждият е направил това легло — във въздуха на пещерата още витаеше неговото нечовешко присъствие. Погледна кофата и се учуди откъде ли създанието се е сдобило с нея. Докато е пътувал от Банодайн дотук, Чуждият най-вероятно е решил, че може би ще си намери някоя дупка, където да се скрие за известно време, и е разбрал, че ще са му нужни някои неща, за да понася по-лесно несгодите на дивия живот. Изглежда е нахлул я в някоя конюшня, я в обор или празна къща и е откраднал кофата и други неща, които Бокнър сега показваше с прожектора си.
Карирано памучно одеяло, в случай, че времето се захлади. Приличащо на конски чул. Вниманието на Лем бе привлечено от това, че одеялото беше старателно сгънато и сложено в тясна дупка в скалата до входа на пещерата.
Прожекторче. Стоеше в същата импровизирана етажерка, до одеялото. Чуждият имаше изключително добро нощно зрение. Това беше едно от изискванията за качествата на вида, върху който работеше доктор Ярбек: в гените на един добре проектиран войн трябваше да се включи и способността да вижда в тъмното като котка. И защо ли му е притрябвал прожектор? Освен… може би понякога и нощните създания се страхуваха от тъмнината.
Тази мисъл потресе Лем и той изведнъж изпита същото съжаление към звяра, както в деня на неумелия разговор с ръце между него и Ярбек, деня, в който той каза, че иска да изтръгне собствените си очи, за да не може никога вече да вижда себе си.
Бокнър премести лъча на своето фенерче и го насочи към двайсет лъскави опаковки на дребни сладкиши. Очевидно някъде по пътя си Чуждият бе откраднал няколко семейни обяда на туристи. Но странно, опаковките не бяха смачкани, а внимателно загладени и поставени на пода по продължение на задната стена — десет от кофички с фъстъчено масло „Рийзис“ и десет — от шоколади „Кларк“. Може би Чуждият харесваше ярките цветове на хартийките. Или пък ги държеше, за да му напомнят за приятния вкус, усетен при изяждането на сладките, защото малкото удоволствие на тези почерпки комай беше единственото в тежкия път, по който го водеше съдбата му.
В ъгъла, най-отдалечен от леглото, имаше купчинка кости. Кости на дребни животни. След като бе изял откраднатите сладкиши, Чуждият е трябвало да ловува за прехраната си. Без средства за палене на огън, той е разкъсвал суровото месо. А вероятно бе оставил костите в пещерата от страх да не открият леговището му, ако ги изхвърли навън. Оставянето им в най-тъмния и отдалечен ъгъл на убежището говореше за цивилизован вкус към спретнатост и ред, но на Лем му се струваше също, че Чуждият крие костите в тъмното, защото се срамува от собствената си диващина.
Но за най-съкровените му чувства говореха няколко предмета, поставени в една ниша на скалата над леглото от сено. Не, реши Лем, не просто поставени. Те бяха внимателно подредени, като за изложба, както някой запален любител на творения от стъкло или грънчарско изкуство на маите би аранжирал своята безценна колекция. Имаше някаква кръгла дреболийка от цветно стъкло, като тези, които хората окачват на покрива на верандата, за да блещукат на слънцето; диаметърът й бе около четири инча, а върху нея се виждаше синьо цвете на бледожълт фон. До стъклената играчка беше поставен съд от блестяща мед, в който някога вероятно са подреждали цветя на същата — или на друга — веранда. А до медния съд имаше два предмета, със сигурност взети от интериора на къщите: единият беше фина, изработена с изключително майсторство в детайлите порцеланова рисунка на две червенопери птици-кардинали, кацнали на клонче, а другият — кристална топка за притискане на листи хартия. Очевидно даже и в жестокото сърце на Ярбековото чудовище имаше стремеж към красотата и желание да заживее не като безсловесна твар, а като мислещо същество в среда, поне леко докосната от цивилизацията.