На Лем му стана мъчно, като мислеше за самотното, измъчено, мразещо себе си, не човешко и все пак съзнателно същество, на което Ярбек беше дарила живот.
Последният предмет в нишата над леглото от сено беше десетинчова фигурка на Мики Маус, служеща и като детска касичка за монети.
Сърцето на Лем се сви още повече, тъй като знаеше защо касичката е привлякла Чуждия. В Банодайн правеха опити, с които трябваше да определят естеството и дълбочината на способността за мислене у кучето и Чуждия, да разберат до каква степен възприятията им приличат на човешките. Единият от опитите трябваше да покаже доколко успяват да различат действителните от измислените неща. Няколко пъти показаха поотделно на кучето и на Чуждия видеозапис със сцени от най-различни филми: стари произведения на Джон Уейн, откъси от „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас, репортажи от новините, кадри от много и разнообразни документални филми — и старите анимационни серии за Мики Маус. Записаха на видеолента реакциите на двете същества и по-късно проведоха разговори с тях, за да разберат доколко те схващат кои части от видяното представят действителни събития и кои са само игра на въображението. Кучето и Чуждият малко по малко се научиха да разграничават фантазиите и реалните неща, но странното бе, че най-трудно ги отучиха от вярата в историите на Мики Маус, защото те желаеха да вярват в това и дълго време не искаха да приемат, че той е измислен. Бяха омаяни от приключенията на Мики и неговите рисувани приятели. След бягството си от Банодайн Чуждият бе видял някъде тази детска касичка и силно я бе пожелал, защото тя напомняше на горкото чудовище единствените му приятни мигове в лабораторията.
Нещо в нишата проблесна от лъча на полицейския прожектор. То лежеше съвсем до касичката и за малко да не го забележат. Клиф стъпи върху тревното легло и извади с пръсти блестящия предмет от рафтчето за ценности: парченце огледало с размери около три на четири инча.
Чуждия се е свивал тука, помисли Лем, и се е опитвал да получи малко радост от оскъдните си скъпоценности, да направи от тая дупка нещо, поне малко приличащо на негов дом. От време на време е вземал това остро парченце огледало и в него е гледал себе си, може би с надеждата да открие в лицето си нещо, което не е грозно, или пък е искал да свикне с него. И не е успял. Изобщо не е успял.
— Мили Боже — промълви тихо Клиф Соумз, защото очевидно през главата му бяха минали същите мисли. — Горкият нещастен самотник.
В съкровищата на Чуждия имаше още нещо: един брой на списанието „Пийпъл“. На корицата имаше снимка на Робърт Редфорд. С нокти, остър камък или някакъв друг инструмент, Чуждия бе разкъсал очите на актьора.
Списанието беше омачкано и изцапано, сякаш прелиствано стотици пъти. Помощник-шерифът Бокнър им го подаде и предложи да хвърлят един поглед вътре. Когато Лем стори това, видя, че очите по всички снимки в книжката са изчовъркани, изрязани, или хартията е грубо скъсана.
Старанието, с което беше извършено това символично осакатяване, бе вледеняващо — в цялото списание нямаше нито един пощаден образ.
Да, съдбата на Чуждия беше трогателна и предизвикваше жалост.
Но той предизвикваше и страх.
Петима мъртъвци — някои изкормени, други — обезглавени.
Не трябваше да забравят невинните жертви, нито за момент. Ни обичта към Мики Маус, ни любовта към красотата можеха да извинят тази жажда за кръв.
Но, Господи…
В съществото бе заложена достатъчно интелигентност, за да разбере важността и предимствата на цивилизования живот, да мечтае за пълноценно и значимо участие в него. Но у Чуждия бе проектиран и свиреп стремеж към жестокост, инстинкт за убиване какъвто природата не познава, защото той трябваше да бъде съвършен убиец, управляван отдалеч от невидими ръце, жива бойна машина. Колкото и дълго да бе живял мирно и спокойно в своята самотна пещера, колкото и дни, даже седмици да сдържаше жестоките си стремежи, той не можеше да се промени. Напрежението в него щеше да расте до неизбежния предел, и разкъсването на дребни животинки вече нямаше да му носи психическа утеха — тогава той трябваше да тръгне на лов за по-едър и интересен дивеч. Той можеше да проклина себе си за проявената жестокост и да мечтае за превръщането си в същество, живеещо в хармония с останалия свят, но беше безсилен да измени своята същност. Само преди няколко часа Лем разсъждаваше колко е трудно да промени завещаното от баща си, да стане различен човек, колко трудно е за всеки да се измъкне от черупката, която животът изгражда около него; трудно, но не и невъзможно — ако имаш решимост, силна воля и време. Не бе възможно обаче Чуждия да стане друг — убиването беше в самите гени на звяра, завинаги затворено там — и нямаше надежда за преобразяване или спасение.