— Дърварите ли?
— Да, Пол Бъниън например.
— Дърварите носят плетени шапки, които вие наричате скиорски шапки, или кръгли кожени ушанки с капаци за ушите.
— Не ти говоря за това, което слагат на главите си докато работят из горите — обясни тя търпеливо. — „Тришап“. Така се казва шапката, с която си лягат да спят.
Той се засмя и поклати глава:
— Подмяташ ли ме?
Нейното лице остана сериозно.
— Не. Истина е.
— Значи дърварите имат специални нощни шапки?
— Да. Тришапи.
Той не можеше да приеме мисълта, че е възможно Нора да се шегува с него, затова се хвана.
— Тришап? Че защо ги наричат така?
— Знам ли — отговори тя.
Айнщайн лежеше по корем на пода и четеше роман. След като с изумителна скорост премина от книжките с картинки към детска литература, например „Вятърът и върбите“, четеше по осем, дори десет часа в денонощие, без да изпуска нито ден. Книгите вече не му стигаха. Пристрасти се болезнено към прозата. Преди десет дни, когато Нора вече изгуби търпение да държи томове и обръща страници, обслужвайки неговия бяс за четене, двамата с Травис се опитаха да изобретят приспособление, което да държи книгата отворена пред Айнщайн и да му помага при обръщането на страниците. В магазина на една фирма за снабдяване на болници намериха уред за пациенти, които не могат да използват нито ръцете, нито краката си. Представляваше метален статив, върху който бяха закрепени кориците на книгата, а с три бутона се движеха електромеханични ръце, които обръщаха и задържаха страниците. С него можеше да работи дори тежко парализиран човек, като държи остър предмет със зъбите си; Айнщайн използваше своя нос. Кучето изглеждаше изключително доволно от придобивката. Сега то изкоментира някакъв момент от книгата с тихо сумтене и натисна единия бутон, за да обърне следващата страница.
Травис успя да съчини думата „злонравен“ и спечели доста точки, защото сложи буква върху квадратче, удвояващо резултата. А Нора пресече неговата, като изписа с пуловете „пунка“, с което печелеше още повече точки.
— Пунка? — попита Травис подозрително.
— Това е любим специалитет в Югославия — каза тя.
— Тъй ли?
— Да. В рецептата са включени и пуйка, и шунка — затова го наричат… — тя не можа да довърши. Избухна в смях.
Травис я гледаше като гръмнат.
— Ти ме подмяташ! Нора Девън, какво е станало с тебе? Когато те видях за първи път, си казах: „Ето, виж, тази е най-мрачната и адски сериозна млада жена, която съм виждал“.
— И страхлива като катерица.
— Е, не чак толкова.
— Да, като катерица — настояваше тя. — Точно така си мислеше.
— Добре де, толкова ми заприлича на катерица, че, помислих, сигурно си напълнила тавана на оная къща с орехи.
Нора каза намръщено:
— Ако аз и Вайълет живеехме някъде в Юга, щяхме да бъдем досущ като героини на Фокнър, нали?
— Такива необикновени характери и той не може да измисли. Опитай само да се погледнеш отстрани! Съчиняваш безсмислени думи и с тях ме премяташ, караш ме да ти вярвам — защото кой може да очаква подобни неща от наивната Нора Девън, точно от нея? Май доста си се променила през последните няколко месеца.
— Благодарение на тебе — каза тя.
— Може би не толкова на мене, колкото на Айнщайн.
— Не. Ти ме промени най-много — отвърна тя и изведнъж почувства същата стара срамежливост, която преди време почти я парализираше. Отвърна поглед от него към поставката на своите пулове-букви и повтори с тих глас:
— Най-вече ти. Никога нямаше да срещна Айнщайн, ако не бях срещнала тебе. А ти… ти се грижеше за мене… мислеше за мене… Виждаше в мене нещо, което аз самата не виждах. Заради тебе вече не съм същата.
— Не — каза Травис. — Преувеличаваш моята роля. Не беше нужно да се променяш тъй, че вече изобщо да не си същата. Тази, новата Нора винаги е била скрита някъде вътре, в старата. Като цвят, който, свит в малкото сиво семенце, изглежда дребен и смачкан. Просто трябва да го насърчиш… да му помогнеш — и цветето израства ярко и красиво.
Тя не можеше да вдигне очи да го погледне. Чувстваше върху врата си тежестта на огромен камък, който я караше да се привежда, и се изчерви. Но намери смелост да промълви:
— Дяволски трудно е да разцъфнеш… да се промениш. Даже ако това е най-силното ти желание, по-важно от всичко друго на света, пак е мъчно. Само стремежът към промяна не е достатъчен. Или само отчаянието. Това не става без… любов — гласът й беше преминал в шепот и тя вече не смогваше да говори по-силно. — Любовта е като водата и слънцето, които дават сили на семенцето да разцъфне.
Тогава Травис я помоли: