В ресторанта имаше осем маси по средата и шест сепарета покрай страничните стени. Изглеждаше чист, но вътре имаше твърде много италиански кич за изискания вкус на Винс: покривки на червено-бели карета; имитации на стенописи от римски развалини в крещящи цветове; свещници от празни винени бутилки; и, мили Боже, хиляди пластмасови гроздове, висящи от решетка на тавана, която трябваше да придава атмосфера на градинска беседка под лозите. И тъй като калифорнийците обядват и вечерят рано, поне според преценката на жителите по Източния Бряг, в един и десет броят на клиентите започваше да намалява. Изглежда до два в заведението щяха да останат само Пантанела, двамата телохранители и Винс, затова бе най-удобно да го очисти точно тук.
Гостилничката беше твърде малка за да си позволи персонал за посрещане и една табелка подканяше гостите да се настаняват сами. Винс премина през помещението, покрай групичката на Пантанела, и седна в празното сепаре зад тях.
Винс обмисли много добре как да се облече. Носеше евтини сандали, къси червени памучни панталони, бяла фланелка с нарисувани сини вълни, жълто слънце и думите „ОЩЕ ЕДНО КАЛИФОРНИЙСКО ГАДЖЕ“. Авиаторските слънчеви очила скриваха напълно неговите очи. Носеше и открита платнена плажна чанта, на която пишеше с големи букви „МОЕТО СИ“. Ако погледът на някой минувач случайно попаднеше в чантата, щеше да види старателно сгъната хавлия, шишенца с плажно масло, транзисторче, гребен, но не и усъвършенствания автомат „Узи“ със заглушител и четиридесет-патронен пълнител на дъното. Тъмният тен допълваше ефекта от дрехите и така желаното впечатление бе постигнато: един застаряващ гларус, макар и още в добра форма, отдал се до забрава на почивката, ленив и вероятно плах дребен човечец, който и на шейсет години все така ще виси по плажовете, защото се гордее с формата си и обича да се преструва на млад.
Той хвърли един уж незаинтересован поглед към Пантанела и агентите, но усети как те по навик го прецениха бързо с очи и го отписаха като безопасен. Идеално.
Седалките в сепаретата имаха високи подплатени облегалки, затова от мястото си той не виждаше Пантанела. Но от време на време чуваше разговора между хлебарката и телохранителите, в който ставаше дума предимно за бейзбол и жени.
След седмицата разузнаване Винс знаеше, че Пантанела никога не напуска гостилницата по-рано от два и половина, а най-често три, очевидно защото винаги държеше да опита от всичко: ордьовър, салата, главно блюдо и десерт. Така че Винс имаше време да поръча за себе си салата и спагети лингуини със сос от миди.
Сервитьорката, която го обслужваше, беше около двайсетгодишна, със светлоруса коса, красива и с тъмен тен като неговия. По бедрата и гласа приличаше на момиче от плажовете и започна да го сваля още като вземаше поръчката. Винс веднага прецени, че и тази е от ония пясъчни нимфи, чийто мозък е толкова опържен от слънцето, колкото и тялото. Вероятно прекарваше всяка лятна вечер на плажа и вършеше какви ли не неописуеми неща, вдигаше крака за всеки случайно срещнат боклук, който едва ли я привличаше много — всъщност всички я привличаха, което означаваше, че въпреки здравия й вид, болестта я разяждаше отвътре. От самата мисъл за притискане с нея му се повръщаше, но трябваше да изиграе докрай избраната роля, затова даде вид, че се поддава на флирта и едва ли не е готов да припадне при мисълта за гърченето на голото й тяло, заклещено под него.
В два без пет Винс привърши обяда си, а от клиентите бяха останали само Пантанела и двете ченгета. Едната сервитьорка си беше отишла в къщи, а другите две работеха в кухнята. По-добър случай нямаше да има.
Плажната чанта стоеше на седалката до него. Бръкна вътре и извади автоматичния „Узи“.
Пантанела говореше с телохранителите за шансовете на отбора „Доджърз“ за участие в Световното първенство.
Винс стана прав, пристъпи бавно към тяхното сепаре и изпразни двайсет или трийсет патрона от пълнителя в тримата. Късият заглушител последен модел работеше чудесно, затова изстрелите прозвучаха като говора на заекващ човек, който се мъчи да произнесе дума, започваща с беззвучна съгласна. Всичко стана толкова бързо, че ченгетата дори нямаха време да измъкнат своето оръжие. Времето не им стигна даже да се изненадат.
С-с-с-с-нап.
С-с-с-с-нап.
С-с-с-с-нап.
Пантанела и пазачите му умряха точно за три секунди.
Винс потръпна от огромното удоволствие и за малко остана неподвижен и подвластен на богатството в току-що поетите жизнени енергии. Загуби дар слово. После промълви с треперещ и сух глас: