— Благодаря ви.
Когато извърна поглед от сепарето, видя своята сервитьорка в средата на залата, застинала в безмълвен ужас. Широко отворените й сини очи бяха вторачени в убитите, но постепенно се обръщаха към Винс.
Още преди да изпищи, той изпразни в нея останалите в пълнителя патрони, около десет, и тя се свлече на земята в река от кръв.
С-с-с-с-нап.
— Благодаря ти — каза той, а после повтори, защото беше млада и жизнена, следователно по-ценна за него.
Загрижен, че някой друг може да се покаже от кухнята или пък минувач да види през прозорците сервитьорката на пода, Винс отиде бързо до сепарето, сграбчи плажната чанта и скри автомата под хавлията. После си сложи тъмните слънчеви очила и се измъкна оттам.
Не се тревожеше за отпечатъците. Беше покрил възглавничките на пръстите си с лепило „Елмър“, което след изсъхването оставаше съвсем прозрачно и никой не можеше да го забележи, освен ако не обърне дланите си нагоре не го покаже нарочно. Слоят беше достатъчно дебел, за да напълни микроскопичните вдлъбнатини на кожата, а отпечатъците да останат гладки.
Винс стигна пеш до следващата пресечка, зави зад ъгъла и се качи в камионетката си, паркирана до бордюра. Доколкото можеше да прецени, никой след сервитьорката не го видя.
Подкара към океанския бряг, като се надяваше да прекара чудесно на слънцето и да поплува за ободряване. Стори му се твърде смело да отиде на Редондо Бийч, на две преки оттук, затова тръгна по крайбрежната магистрала на юг към Болза Чика, северно от неговото жилище в Хантингтън Бийч.
Докато караше, се замисли за кучето. Той още плащаше на Джони Телчето да следи информацията от приюти за животни, полицейски управления и всяка служба, която може да е ангажирана с издирването на ретривъра. Знаеше за призива на Националното управление за сигурност към ветеринарите и инспекциите за контрол върху животните в три щата, знаеше и за досегашния неуспех на НУС.
Може пък кола да е блъснала кучето, да го е убило съществото, което Хъдстън нарече „Чуждия“, или глутница койоти в планините. Но Винс не искаше да вярва, че то е мъртво, защото това означаваше край на мечтите за страхотен финансов удар от възможния откуп, който биха платили властите, или от сделката с някой богат тип от шоубизнеса, решил да направи с животното любопитен спектакъл, или пък да открие начин за използване на неговия скрит ум за безопасно извличане на печалби от нищо неподозиращи хора.
Той предпочиташе да вярва, че някой е срещнал кучето и го е прибрал като домашно животно. Стига само да открие тези, при които е намерило подслон, ще го купи веднага — или просто ще им пръсне черепите и ще отмъкне помияра.
Но къде, по дяволите, трябваше да търси? Как да ги открие? Ако това беше толкова лесно, онези от НУС отдавна да са ги докопали.
Ако кучето не бе още мъртво, може би най-сигурният начин да се добере до него беше да открие първо Чуждия и тогава звярът щеше да го води сам — според Хъдстън той правеше точно това. Но и тази задача не изглеждаше лесна.
Джони Телчето още му предлагаше информация за особено жестоки убийства на хора и животни в цяла южна Калифорния. Винс знаеше за касапницата в зоокъта на Ървин Парк, убийствата на Уес Далбърг и мъжете в Бордо Ридж. Джони му предостави всички тревожни репортажи за разкъсаните домашни животни в района на Дайъмънд Бар, а Винс сам видя по телевизията историята на младата двойка, които твърдяха, че са срещнали извънземен в дивата местност под връх Джонстън. Преди две седмици бяха намерени и обезобразените трупове на двама туристи в Анджелизката гора-национален парк и след като Джони успя да пробие защитата и да проникне във вътрешните компютри на НУС, потвърди, че агенцията е поела разследването и в този случай. Така Винс се убеди, че това също е дело на Чуждия.
И оттогава — нищо.
Тази дребна спънка не можеше да спре Винс. Той беше търпелив човек. Умението да изчаква бе част от неговата работа. Щеше да чака, да дебне, да държи Джони Телчето в напрежение и рано или късно щеше да постигне целта си. Беше съвсем сигурен. Кучето бе станало част от неговата велика съдба — като безсмъртието.
На плажа в Болза Чика той постоя известно време във водата, остави прибоя да се разбива в бедрата му и се загледа навътре, към огромните тъмни маси бушуваща вода. Чувстваше в себе си силата на океана. В гърдите му гореше енергията от живота на стотици хора. Нямаше да се изненада, ако внезапно от пръстите му светнеха електрически искри, както от ръцете на митичните богове излизаха гръмотевици.
Накрая се гмурна напред във вълните и заплува навътре, срещу прииждащия прибой. Отдалечи се много от брега, преди да завие и заплува успоредно — първо на юг, после на север — и така, докато съвсем се изтощи и остави течението да го отвлече към някой плаж.